Отклонения, лирически и прозаически
Дъра-Бъра-Дъра-Бъра, 4 January 2006

Това е сайт. Уеб-сайт. Място в мрежата. Това място обаче не съществува – то придобиваформа и измерение на твоя компютър – някъде там. И на моя, разбира се. Формата изразява съдържанието, но съдържанието е отражение на това, което ние самите знаем. Не сме способни да възприемаме непознатото. Винаги сравняваме. Имаме нужда от стандарти и принципи и правила. Оприличаване. Nihil nove sub sole. Ето защо и този, пореден словесен поток – отнякого към някого – макар и толкова ефимерен, като евентуалния посетител на уеб-сайтa – не носи нищо ново. Може би ще накара сравнителния механизъм дапроскърца и напасне някой-друг детайл, но в общи линии картинката си остава същата.

Аз не пиша за вас. Не съм направил този сайт за вас. Направил съм го заради себеси. Вярвам в правенето на всичко в името на себе си. Абсолютна центрираност. Когато всичко е лично, се отнасяме към другите (хора, животни, предмети)като към себе си. Ако не можем да бъдем добри към себе си, не можем да бъдем добри и към другите.

И винаги говоря така. На мнозина не им се харесва. Няма по-важно от това да си вхармония със себе си. Външната дисхармония тогава е без значение. Защотовсъщност е подредба според други правила. И тогава се замислям за понятията"ред" и "хаос". Хаосът е противоположност на реда, така казват. Но погледнато иначе, ако приемем, че реда е съвкупност от n на брой елемента, които имат такова отношение помежду си, че то може да бъде описано с понятието x, тогава каквото и разместване да настъпи сред тези n елемента, дори промяна в броя им, докато n е реално число, различно от 1, тогава винаги ще можем да говорим за отношение между тези елементи, което можемда опишем като у или което и да било друго число. Щом като има отношение, има и подредба на знаците и стoйностите на това отношение. Тоест имаме ред. Хаосът не може да бъде противоположност на реда,защото щом има елементи, то има и подредба, т.е. система, която описва взаимоотношенията им. Оттук, хаос не съществува. Просто има такъв ред,чийто принцип на организация ние не можем да регистрираме.

В този сайт редът е относително понятие – отнесено спрямо мен, разбира се. Вгодините на развитието си, той претърпя много изменения на форма и съдържание. И тъй като и двете са резултат на моите виждания за нещата, нито формата, нито съдържанието са по-(мало)важни. Напоследък се занимавам главно с формата и функционалността. Но това е просто следствие от моето собствено развитие и естествения ход на развитието на човека – първо научаваш нещата, а посленаучаваш какво да правиш с тях.

Писах. Писах доста. От изписаното отделих голяма част, защото ми харесваше и я поставих в това уеб-пространство. Много рядко се интересувах дали на хората имхаресва, все по-малко и по-малко. Показвах стиховете и разказите си на хора, четях им ги и т.н. После разбрах, че това е без значение, защото важното е аз да ги харесам, разбирайки ги. Важното е да приема себе си, да се обикна и да започна да живея такъв какъвто съм, по начина, по който мога най-добре. Първоначалната дисхармония на обществото взе да се превръща в една добре подредена система – всичко е такова, каквото трябва да бъде – и лошото, и доброто. Нашата задача е да се справим и с двете, защото както доброто, така излото, както разума, така и глупостта, както любовта, така и омразата, могат дасе превърнат в окови. А нашата цел е да се движим. Защото животът е в движението.

Ето, годината вече е 2006. Този сайт съществува от 2001. Спомням си как го изработвахме – тогава бях пълен невежа в тези неща – с DEXTER. Беше началото на септември 2001.Тъкмо се бях сдобил с огромна торба незаконни упойващи вещества и двамата прекарвахме по 5-7 часа пред неговия компютър, където той пишеше разнинеразбираеми тагове в Notepad, а аз му диктувах стихотворения или мисли. Един ден, в почивката, която давахме на очите си, отидохме в другата стая, където мислехме дапогледаме малко MTV. Да, ама там даваха само някакви пушеци и объркани кадри и някакви репортери – звукът небеше пуснат, затова си помислихме, че дават поредната глупост – някой филм.Оказа се обаче, че и по другите канали дават същото. Когато разбрахме за каквостава дума и двамата изпаднахме във възторг. Сериозно! Рекох си, ето, почна се!Началото на края! Ей сега ще завалят бомби и викове "Аллах!" ще пронизват небесата...

Това смехотворно подобие на общество, в което живеем, отдавна плаче да стигне своякрай. Но краят му не ще да го споходи! Апокалипсисът не бе дошъл, както и все още не е. Година-две по-късно започнах да разбирам. Всеки един от нас, всякасекунда от дребнавия си живот, изживява своя непрестанен Апокалипсис. Всекимиг, в който не сме отдадени да себе си, посветени на бога в себе си, който евсемогъщ и всевиждащ, ние умираме – бавно и мъчително. И се тъпчем с всевъзможни "успокоителни" само и само за да станем по-безчувствени – от обикновените наркотици и алкохол, цигарите, които показват неспособността да сеотуснеш дори и за секунда, амбициите, които те дърпат нанякъде, преследванетона морални ценности, борбата за един по-добър свят, ангажираността ти с политиката... всичко това е признание, пред себе си и пред вселената, че ти сислаб, че не можеш да бъдеш човек.

Толкова е трудно да обичаш. Толкова е трудно да угодиш. Толкова е трудно да не нараниш.Всеки се е затворил в себе си, зад крепостните стени на принципи, правила,очаквания, дефиниции... И не допуска никого в този малък "дворец" или както там щете го наречете. Там си пазите малкото останала ви светлинка, скътали стечовещинката, съкровенното. Защо забравяте?! Ако имаш светлина, нима трябва да я затулиш, а не да я сложиш на видно място, за да свети на всички?

Много често, особено във взаимоотношенията си с жени, ми се е случвало да удрям на камък – стените, зад които сте се затворили, скъпи мои, не помагат. Ако сте билинаранени, да се затворите не ще ви излекува. Дотогава, докато делите света наличен и за пред хората, светът ще бъде разделен! И вие самите ще бъдете на парчета, и цялостност няма да имате.

Това, което можете да прочетете в този сайт, е част от написаното, част от мастилото, което е изтекло от мен, описвайки пътя, по който съм вървял. Някои от тезинеща, съвсем е възможно, сега да не са толкова истински, колкото тогава. Нотова е без значение – защото едно от нещата, които ни предстои да научим, данаучаваме всеки ден от живота си, е че няма една вечна, непроменлива, фиксирана истина, която да ни води. Подобни спекулации в най-добрия случай са катопроходилките, които дават на децата за да се научат да вървят. Истините, коитостискаме здраво, не са нищо по-различно от ръката на баща ми, който тичаше след мен, докато се учех да карам колело. После остава само движението.

Ако случайно сте чели Библията, несъмнено сте забелязали, че дори и Бог е еволюирал. И той не е константа. Огромната част от нашия свят мисли за бог катоза нещо, което е някъде. Най-големите човешки страдания са произтекли отслепотата на хората за думите, написани във светите им книги – че Бог е всичкои навсякъде, той е в теб, той е в мен, той е християнина, ако си мюсюлманин, той е в циганина, ако си националист. Той е във всяка жива твар и във всекикамък или песъчинка. Цялата вселена, всяка една частица от нея, в нейната цялостност, това е Бог. Затова всяко едно разделение, на каквото и да било, еразрушение и отдалечаване от цялостността.

Вече дори и в учебниците по физика пише, че материята не съществува извъндвижението. Ако можеше движението да спре, нямаше да има нищо. Играта на електроните, които в хаотичния си (на пръв поглед) бяг създават това, което виждаме, ебезкрайна. И както една частица материя може да съществува едновременно на двеили повече места, така и ние самите можем. Всъщност ние и го правим през цялото време – все сме някъде, все търчим подир нещо – и нашия идиотски бяг ми напомняна мишлето, което тъпоумно търчи в своята въртележка и, главозамаяно, не можеда види, че всъщност около него има един огромен, безкраен свят, който (на пръв поглед невидимо) се намира в едно непрестанно движение, една непрестанна промяна. И всеки опит да заключим частица от този свят някъде, заради нещо, всъщност оскатява самите нас, превръщайки ни опитни бели (или черни, или каквито си щете) мишлета.

Това, което аз самия се опитвам всеки ден от живота си да постигна, е да не спирам дасе усмихвам. Опитвам се и да науча другите на нещо. Тъй като това ми е иработата, да учителствам, нерядко успявам. Знам единствено, че не мога и не бивада се вкопчвам в желанието си да видя резултат отсреща. Разбира се, греша. Увличам се, забравям. После се сещам. И ако срещу себе си съм имал човек, той/тя ми прощава. Повечето обаче живеят с миналото си и в миналото. Живеятзаради бъдещето, правят изводи, базирани на миналия си опит, запомнили саслучките, които са ги натъжили и от тях вадят правила и отношения. И сезагубват, и се затварят, слепи за настоящето. Дайте шанс на мига. Повярвайте сиедин на друг. Отворете се! Извадете скритата си светлина на показ – нека всекия види! Оставете се да бъдете наранени! Какво означава това? Кое ви наранява,какво у вас боли? Чувствата ви? Мислите ви? Това е една пълна заблуда. Вие несте нито чувствата си, нито мислите си – вие просто сте ги пуснали вътре в себеси. И както сте ги пуснали да влязат, така трябва и да ги пуснете да излязат. Не спирайте движението, защото така единствено спирате себе си и оставате извънживота.

Нищо от нещата, които казах дотук няма значение – не се улавяйте за нищо, захвърлете патериците, пуснете ръката, за която сте се вкопчили!

Забелязъл съм, че когато Уитман започва стих, той пише "Аз,Уолт, в трийсет и седмата си година и в прекрасно здраве! ...аз следвам своето видение… Аз обожавам себе си… Уолт Уитман, космос, син на Манхатън, вихрен,плътски и чувствен, който яде, пие и се множи… Махни ключалките от вратите! Махни самите врати от касите им… Тук или оттук нататък, все ми е едно… Аз съмтакъв, какъвто съм и това е достатъчно…" (Хенри Милър).

ЖИВЕЙТЕ И ОБИЧАЙТЕ СЕБЕ СИ, ОТТАМ НАТАТЪК ВСИЧКО Е МНОГО ПО-ЛЕСНО!