Отклонения, лирически и прозаически
За писането и неписането, 29 July 2011

Отдавна не съм писал нищо. Но пък в този океан от думи, които ни заливат отвсякъде, какво бих могъл да каза аз, когато всеки иска да говори, но не и да слуша?

Разбира се, че имам мнение относно нещата, случващи се в окаяната ни страна - ще го изразя с една дума - безумие. Сякаш всички търчат като обезглавени кокошки из двора, пръскайки кръвта си в безумен опит да намерят себе си (или поне главата си).

Все повече избягвам т.нар. социализиране - из улиците на града не може да се види друго, освен натруфени, претенциозни, самовлюбени кокошки и надути петли, шарещи насам-натам със скопените си очички в търсене на нова плячка. Покрай тях, разбира се, прегърбената, свела поглед тълпа, която отива на работа и се връща от работа, пречупена от тежестта на нещастния си живот.

Не виждам светлина в тунела за България - всеки ден работя с тези, които се предполага, че ще градят бъдещето ни - студентите. Там положението е отчайващо, а малцината будни индивиди далеч не могат да образуват критичната маса, която е нужна, за да започне да се случва нещо. Хареса ми онзи текст, който носеше заглавие "Тихо! Да не събудим българите." Горчивата истина в него обаче само накара масата читатели да избълват куп жлъч и псувни и да отидат да кликат бутоните "Like" във Фейсбук.

Ще си направим малка почивка: отиваме на разходка из Албиона. Ще се поседим до величествените камъни на Стоунхендж. И като се върнем, сигурно ще бъдем още по-отвратени от глупостта, ширеща се в България...