Отклонения, лирически и прозаически
Stories
Приказка за Ламята

Имало веднъж, в далечна там една страна
Мършава, зелена и триглава, но все пак- ламя.
Живяла тя във тъмна, мрачна и дълбока пещера-
Сред купища от злато и всякакви неща,
Които крадила била тя векове наред,
Когато бродила из кралствата безчет;
И тъй прекарвала тя ден след ден,
На красотата на съкровищата в плен.

Ала нещастна, знайте, много тя била-
Въздишала, пуфтяла, оклюмала глава подир глава,
В тъгата тежка своя даже залиняла,
Непожелала крехка плът човешка чак измършавяла.
Но тъй като дори и аз не знам
Причината за туй нещастие дълбоко,
Да продължим нататък казвам аз
На приказката с думите във този час:

В един прекрасен слънчев летен ден,
Тогава май било е, според мен,
Смутен бил нейният покой блажен
От гръм и трясък, и дрънчене- ужас! Врява!
И тропот от копита конски пред пещерния вход.
Зачудила се нашата ламя - "що пак ли чини тоз народ?!
За моите богатства ли пак е заламтял,
Че май му скоро задникът не е пламтял…"

Раззинала тогаз една от своите усти
И огън блъвнала из пещерата да пламти-
Опърлила тя всичко- и камък и трева,
Запалила дори и близката гора.
Дочула страшен рев и цвилене на кон,
Отново тропот, и псувни, и стон;
Решила да се покаже отвън да провери,
Кому била тя причинила всички тез щети.

Подала две от своите глави навън-
Там рицар поопърлен седял на нисък пън,
Оклюмал, тъжен, със навъсено чело,
Бил даже с насинено той око;
А конят пощурял препускал във далечината-
От огъня изплашен той хванал бил гората.

Но щом ламята рицарят съзрял
От гняв и ярост чак позеленял
И мигом грабнал своя меч наточен,
За битки страшни тъкмо бил нарочен,
Завтекъл се към първата глава
Решил да я сече със своя меч сега.

Ала във камък малък се препънал
И тъкмо пред ламята на тревата се изпънал.
Но свястна, тъй да знаете, излязла тя-
От благороден род била, макар ламя.
И вместо да го опърли и изхруска
Тя заговорила на своята закуска:
"Що чиниш ти тъдява, тенекиено човече,
веднъж, кажи не ти ли стига вече,
нима не те е страх от зъбите ми остри,
и пламъците, що ще сгреят твойте кости…
ботаствата ли мои искаш
или за чест се ти натискаш?
Е, хайде, говори, но мене не лъжи,
Че знай, от теб не ще останат никакви следи,
Ако измама в думите ти аз прозра,
Защото мигом в огън ще те изпека!"

Почудил се, помаял се героят стреснат
От туй що чул той гледал като треснат;
Но, рекъл си, че истината май
Тук най-добре ще е ламята да узнай.
Почесал се замислено, повдигнал вежда
И своята история захванал да нарежда:

Та, имало във кралството съседно
Едно момиче, тъй хубаво, но бедно.
Дълбоко влюбен в него рицарят ни бил
И все бленувал, залинял, ни ял, ни пил;
Не знаел той какво да стори,
Та с бедността сега да се пребори.

Аз чух, зарад` царицата на свойте мисли,
Той пробвал да продава даже кифли,
Че нужни много му били пари,
По- важни те били, не някакви мечти,
За да откупи той девойката прекрасна
От робство при принцесата ужасна;
Която щом за таз любов разбрала
От завист силна побесняла-
На откупа тогава за момата
Десетократно вдигнала цената.
Поискала тя- таз принцеса гадна
От злато и богатсва купчина грамадна.

Не само туй, но даже пожелала
На змей сърцето тя да притежава.
И натъжен тогаз героят смел,
Тъй както си седял глава привел,
Решил във името на любовта,
Макар и с риск за своята глава,
Да вземе меч и щит, и кон,
Да тръгне скитайки без нужда от подслон;
Във дирене на страшната ламя
Да преобърне ако трябва цялата земя…

На някого продал той къщицата своя
Увеличавайки на малкото парици броя
И към града голям пешком поел
За да си купи щит дебел,
Жребец хвъркат, охранен и прекрасен
И меч за враговете много страшен.
Но щом се на пазара озовал
Той истината тъжна в миг прозрял-
Че с малкото пари, що бил събрал
Не ат охранен, ами кон измършавял,
Не щит метален, от майстор изкован,
А тенеке ръждясало, захвърлено на стария таван,
И не меч бляскав, режещ кат` бръснач,
А сабя крива, правена от селския ковач,
Щял той да може да си вземе,
Преди по пътя дълъг да поеме…

На следващия ден във ранните зори
Запътил се героят къмто дълбоките гори,
А пътьом минал край стените на палата,
За да целуне за последно той ръката
На младата девойка, възлюбена прекрасна,
Слугиня в робство на принцесата ужасна.
Минавайки, той за секунда я съзрял-
И огън във душата наново запламтял-
В любовен пламък, стоплящ му сърцето,
И смелост прекалена, що водела го към небитието.
Ала веднага щом си пръстите преплели,
И устни в устни жадно те допрели,
Съзряла ги тогава злата господарка,
От яд почервеняла, като че имала тя шарка;
Дузини от войници, въоръжени чак до зъби,
Започнали да никнат от вси страни кат` гъби.
И въпреки че бил готов да се нахвърли в бой,
Със стражите прииждащи, при все големият им брой,
Решил героят наш разумно да постъпи
И за секунди на гърба на коня далече да отстъпи…

След туй препуснал той напред във странство
Да търси, както чул бил, във съседно кралство
Леговището тъмно на този страшен и огромен звяр,
Че за любовните му мъки той щял да бъде цяр,
Ако съкровищата му безценни и сърце
Той някак си успеел на принцесата да занесе…

И с тези думи, изречени със трескав глас,
Завършил рицарят историята своя- говорил той цял час;
От нещо явно недоволна, обаче нашата ламя,
Глава една навела към обгорената земя,
Където, застанал гордо и с изправена глава
Стоял героят, макар да чувствал се по-нисък от трева.
"Историята твоя, красиво, знай, звучи,
Но струва ми се мене, че има тук лъжи;
Ако ги ти признаеш"- рекла триглавата ламя,
"Си мисля, че може би ще ти простя."
Не знаел що на туй да отговори,
Замлъкнал момъкът - е, как, кажете ми да спори?!
Разказал бил той истината цяла-
Но `що не вървала сега пък тая хала?

"Кажи ми ти,човече, отгде тогаз е този меч,
направен е той тъкмо за такава сеч,
каквато мислил си да сториш,
решен щом бил си с мен да се пребориш;
къде е сабята ти крива и ръждива,
по твойте думи подходяща само за коприва?"
попитала го строго огромната ламя,
поклащайки в закана едната си глава.

И с изненада забелязал едва тогава чак,
Че във ръце държал героят не кривак,
А меч, проблясващ, като обсипан със искри-
Ни помен от ръжда, ни прежни кривини.
"Аз купих я за трийсет само гроша,
Че беше тя най-евтината, там, във коша,
Сред другите оръжия, наточени, красиви,
Но толкова успях да взема аз от мойте ниви…

А туй превръщане, за мен невероятно,
Откривам аз едва сега- тъй непонятно…
Тук виждам само букви някакви чудати,
На чужд език по острието издълбани…"

Премигнала ламята с едното си око,
Внимателно се взряла - и какво?!
Разбрала тя, че сабята магическа била-
Ще кажете си ето тука - ха!,
Какви са тез вълшебства чудни,
Дето ги измисляш, разказвачо мудни;
Но, слушайте! Туй аз ще ви река,
Тук, мисля, не само пръст, ами ръка,
Май има някой си магьосник.
( Тъй казала и нашата ламя…)
Увесила глави наново, и малко натъжена тя,
Започнала тя разказ кратък,
Който аз смятам да спестя- затуй - нататък!

От думите, изричани от средната глава,
Допълвани отляво, или пък отдясно,
На рицарят, тук споменат, му става ясно,
Че всъщност в тази пещера,
Живеела ламя, която не била съвсем ламя,
А тук магьосница проклета замесена била-
Превърнала преди години рицар сух,
В чудовище триглаво, но с човешки дух,
Задето бил отказвал той,
Дори след месеци, прекарани във бой,
Да се откаже той от своята мечта,
Да бъде вечно с там една жена,
Която, знайте, случайно пак тъй в плен била
Но не на някаква принцеса злобна,
А на магьосница, и древна, и чутовна…

Били обаче тъй устроени нещата,
Че за да не старее в телесата,
Веднъж, на всеки сто и три години,
Тя трябвало да ходи в царските градини,
Където точно във един и пет след полунощ,
Да изяде сърцето на ламя, набучено на нож.

Така!, видяхте ли сега каква интрига
Заплете се дотук, но вече стига!
Накратко ще разкажа аз на вас,
Как съюзили се и рицар, и ламя
( Която не била съвсем ламя )
И как възседнал рицарят ламята,
Която с няколко размаха на крилата,
Отвела ги във кралсвото съседно,
Дето живеело онуй момиче бедно,
Което е на таз история във дъното.

И тъй двамина дебнали във тъмното,
На няколко поредни, дълги нощи,
Магьосницата зла, със старите си мощи,
Да дойде там, във царските градини,
Защото минали били тез сто и три години,
Но тука вече без да притежава
На ламя сърцето, тя щяла да се наслаждава
За последно, в живота си вековен,
На звездна нощ или пък слънчев ден,
И трябвало във миг да изгори,
Оставяйки от пепелта единствено следи…

И знаете ли как, досещате ли се, деца,
Как свършва таз история сега?!
Ами, то взело пък че станало така,
Както очаквали го двамата в нощта-
Магьосницата се продънила във ада,
А рицарят ни пък като награда,
Получил своята девойка
И станали страхотна двойка;
А пък ламята, тоест рицар номер две,
Той, знаете ли, предпочел ламя завинаги да е;
Похапнал тон или пък два салата,
На празника, що вдигнали в палата,
По случай на историята края
И се намърдал някак в детската ви стая,
Във вид на мъничка картинка,
Която, казват, щяла да се съживи,
Ако един ден по земята,
Изчезне вярата във любовта;
Крилата си огромни той щял тогава да разпери,
И да изпепели де що намери -
Че песни за любов щом сме не пели
То все едно сме нивга не живели…