Отклонения, лирически и прозаически
Stories
Прощално
Ще влезна тихо, кротко ще приседна,
Ще вперя поглед в мрака да те видя,
Когато се наситя да те гледам
Ще те целуна и ще си отида.

(Вапцаров "Прощално" )

Аз стоях изправен до нейното легло.
Касетофонът тъжно шептеше думите на любимото ми парче.

Бях привел глава. Мълчах, взрял се в нейните очи. Тя беше легнала на леглото, червената й коса, накъдрена небрежно на най-невероятни места, хвърляше игриви отблясъци, запалени от мъждивата светлина на лампата.
Тя се усмихваше.
Усмихнах се и аз. Никога досега не бях успявал да сдържа усмивката си, когато видех нейната.
Тя бе моята мечта. Аз мечтаех за нея, толкова, толкова дълго. Сънувах я в прегръдките си. Сънувах косите й, сънувах топлите й устни, сънувах дълбоките й очи... Сънувах нашите деца...
Сега трябваше да се събудя...
Събуждането винаги е трудно и неприятно, особено когато сънят е бил хубав.

Някъде дълбоко в мен проблясваше искрица тъга. Като малък бисер, скрит в морските дълбини; аз бях онзи ловец на бисерни миди, който безразсъдно е решил да се спусне толкова дълбоко надолу, рискувайки живота си, само и само да достигне до онова съкровище, което никой друг гмуркач не се бе осмелявал да пожелае; а дори и да бе, той просто не е успял да стигне до тези дълбини...
А ето, че сега мидата бе затръшнала черупките си...
Аз бях тъжен - нямаше как, сега трябваше да се откажа от съкровището, тъкмо достигнал до него, затаил дъх, треперещ от напрежение, с протегната ръка... А ще ми стигне ли въздуха в дро-бо-ве-те, за да изплувам?

Но не бях ядосан. Бях тъжен; не се ядосваш на мечтите си, само тъжиш за тях.
Очаквах да отмине тъгата, за да си замина.
Тя отново се усмихна. Протегна ръка, хвана моята и ме притегли до себе си. Приседнах на крайчеца на леглото. Прокарах пръсти през косите й. Докоснах с устни челото й.
Тя се усмихна.
Целуна ме и тя.
Топла, нежна, красива, истинска целувка, една от малкото такива, които ми беше подарявала. Бях щастлив.
Сега наистина бях щастлив.
Нямаше тъга.
УСМИХНАХ СЕ.
Направих крачка, после втора, до прозореца. Той беше толкова малък, тясна дупка досами пода, нисък и тесен, въобще неудобен... Аз не знаех това...

Видях как тя гледа през прозореца - търсеше нещо...
Мисля, че не го намери.
Прошепнах в ухото й, че ще се видим пак. Скоро. Вдругиден, може би.

Дойде вдругиден. Изкачих витата стълба. Отворих външната врата. Преминах по коридорчето, почуках тихо по нейната врата, открехнах я, влязох. Тя спеше. Прозорецът й беше отворен. Вън бе късна вечер. Луната мълчаливо надничаше иззад горния ъгъл на прозореца. Звездите също гледаха смълчано.

Легнах до нея, докосвайки я с върха на пръстите си, погалих косите й, целунах устните й.

Любихме се. Беше тъй хубаво. Тя прошепна името ми. Каза дори, че ме обича.

Докато лежах до нея, тя ме погледна и се усмихна. Беше хубава вечер. Щях да идвам само вечер, понесъл букет от звезди...