Отклонения, лирически и прозаически
Stories
Робинзон

Казвам се Робинзон и живея на самотен остров. Имам си и любима палма - любима, защото е единствената. Това, разбира се, не означава, че тя е единственото дърво тук. Напротив - дървета има много, но моята палма е единствената. Не съм сигурен дали останалите дървета са палми. Те изглеждат по същия начин, но са много. Затова не съм сигурен дали са палми.

РОБИНЗОН

Моята палма е в саксия. Саксията се намира в единия край на дървеното бюро, което заема голяма част от острова, на който живея. "Светът е голям, а островът малък" - това пише на единствената стена на острова ми. Не знам кой го е писал, но знам кога. Преди двайсет и три дни. 23 е любимото ми число, защото преди 23 дни прибоят ме изхвърли на брега на този остров. Мисля, че той е необитаем. Не съм виждал други хора, затова мисля, че е необитаем. Защо само моята палма е в саксия?" Светът е голям, а островът малък." Това е началото на едно стихотворение, което ще напиша след няколко дни.

"Све-тът-е-го-лям-та-рам-та-рам, све-тът-е-го-лям-та-рам-та-там." Пея си началото на стихотворението, което е същевременно и песен. Поезията е нищо, ако не е песен. Рошавите листа на палмата потрепват. Мисля, че и те танцуват заедно с мен. Аз танцувам по острова. Стената, на която е написан първият ред на тази бъдеща песен, се върти около мен, замаяна. Тя също танцува с мен.

Обичам да танцувам. Винаги танцувам сам. "Винаги" е странна дума. "Винаги" започна преди двайсет и три дни, когато се озовах на този остров. Времето преди това не е било винаги, защото е отминало. А щом е отминало, щом вече го няма, значи не е "винаги". Сега е "винаги". Сега е "винаги", защото "сега" продължава вечно. Вчера беше "сега", днес е "сега", утре също ще е "сега".

Аз съм Робинзон и живея на самотен остров. Дърветата, които не са в саксии, за разлика от моята палма, не са палми, макар да изглеждат по същия начин. Палмата е една, а островът е малък. А щом като островът е малък, на него не може да има много палми. Защото, ако има много палми, то той ще е голям. Светът е голям. По света може би има много острови. Може би на всеки остров има по един Робинзон, а може и да няма. Не знам. Може би Робинзон все още търси своя остров или пък островът търси своя Робинзон.

Аз намерих моя остров благодарение на палмата. Докоснах палмата, прекарах пръсти по рошавите й, тъмнозелени и лъскави листа, и намерих острова. Завъртях се в някакъв странен вихър. Не ми достигаше дъх, а сърцето ми биеше като парен чук. После се задавих, а когато отворих очи, вълните ме изхвърлиха на брега на този остров. Тук няма никой, освен мен и моята палма. Тя дойде с мен, макар да не съм я вземал. Това беше преди 23 дни. Тогава написах на стената "Светът е голям, а островът малък." Но не бях аз. Написах го, но тогава все още не бях на себе си - станах себе си малко по-късно, затова не бях аз този, който го е написал.

Сега ще потанцувам още малко - та-рам-та-ра-рам-та-там-та-там, све-тът-е-го-лям, та-рам-та-там.Имам си и огледало. То се усмихва насреща ми, а в очите му блестят звезди. Скоро ще се свечери и луната ще изгрее. Небето ще е ясно и чисто, а хилядите звезди ще проблясват в мастиленото небе като диаманти, които някой е разхвърлял с щедри шепи. Луната е къс злато, което блести повече от диамантите, защото е по-близо, блести повече, макар да не е толкова скъпо, колкото това, което е по-далече. Блясъкът на луната пречи да виждам още може би хиляда малки диаманта, посипани върху мастиления плащ на нощта. Дали далечните звезди ще се превърнат в злато, ако се приближа до тях? А ако Луната стане съвсем-съвсем мъничка, също като звездите, ще стане ли и тя малък диамант?

Аз съм Робинзон и живея на самотен остров. Сега танцувам и си мисля за звездите и за Луната. "Сега" е танц. Аз танцувам, значи съм "сега". Аз съм сега. Та-ра-ра-ра-рам-та-там-та-там...

Бюрото е дървено, а върху него стои саксията с палмата. Отвън, покрай прозореца, шумолят клоните на много други дървета, които може и да са палми, а може и да не са. Прозорецът е голям, с чисто стъкло, с рамка, боядисана с бяла боя. Боядисана е скоро. Може би преди двадесет и четири дни. Там, където свършва прозорецът, започва стената. На стената някой е написал, че светът е голям, а островът е малък. Стената е море, защото морето отделя островите от останалите острови. А светът е пълен с острови, които са далеч един от друг. И няма значение дали са отделени от море, или от стена. Важното е, че са острови, а щом са острови, то те трябва да са отделени.

Може би на всеки остров има по един Робинзон. Може би този Робинзон търси своя остров, макар да се намира на него. Може би "сега" е "винаги", но когато винаги има утре, то това "сега" е далече. "Сега" става утре, а утре никога не става днес, защото утре си е утре, а днес си е днес. Ако си кажеш, че утре ще бъде сега, че утре и ти самият ще станеш "сега", то ти винаги ще бъдеш "утре", винаги ще бъдеш на един ден разстояние от "днес".

Аз съм "сега". Сега е винаги. Слънцето залязва. Аз танцувам заедно със залеза на слънцето, танцувам танца на залеза. Когато изгрее Луната, ще танцувам танца на Луната, а междувременно ще танцувам танца на Синьото небе, или танца на вятъра, който поклаща листата на дърветата, или танца на стената, или танца на огледалото. В очите на огледалото блестят звезди.

Част втора

Всичко е много странно, когато си Робинзон. И толкова хубаво. Не знам колко, но толкова. Разхождам се по плажа, а вълните се плискат с шепот по брега. Броят песъчинките. Хващат милион песъчинки, вземат ги със себе си, преобръщат ги по дванайсет пъти, а може би и по седемнайсет, което ще рече, че ги броят, а после ги връщат обратно. Но песъчинките са толкова замаяни от цялото това преобръщане, че не успяват да се отместят встрани преди следващата вълна, за да може морето да преброи и другите песъчинки. И така продължават, откакто ги има. Това значи отдавна. Замислих се, как така не са си омръзнали? А не се ли ядосва морето на глупавите песъчинки? Ядосва се, и още как! Онзи ден, например, така фучеше и трещеше, че чак тухлите на стената ми скърцаха. Но после се успокои, а и защо му е да се ядосва? Та нали песъчинките все така ще им се вие свят от преобръщането? И морето ще им се радва като малко дете, когато ги поема в прегръдките си...

Сега сигурно морето брои мидите и раците по дъното си. Утре може би ще брои морските кончета, а после - рибите.

Аз съм риба. Очите ми са големи и ококорени, всичко е толкова странно, че даже и не се сещам да мигна.

Там, в далечината, нещо проблясва. Впервам рибешките си очи натам. Вълните търкалят по пясъка нещо зелено и бляскаво, дали не е някоя голяма зелена риба, която е изяла морска звезда и затова блести? Ще отида да видя.

Вече съм почти там. Но преди това ще спра до грамофона, който със своето меко пукане иска да ми каже, че трябва да пусна нова плоча. Повдигам игличката, вземам плочата в ръка и я обръщам към слънцето. По черния винил се втурват цветовете на дъгата и се завъртат във вихрен танц. Напред-назад, две стъпки вляво, една напред, две стъпки вляво, една напред, после още две стъпки вляво, и още една напред. Плочата е кръгла. Така че даже и да се въртят все наляво и напред, те няма да изпаднат от нея.

Слагам нова плоча и тя започва да се върти. Тридесет и три и една трета оборота в минута. Едно слънчево петънце, което е застанало върху плочата получи световъртеж. И аз получих световъртеж. И това е добре, защото щях ли иначе да разбера, че светът се върти?

Хвърлям старата плоча върху пясъка. Навсякъде по пясъка има стари плочи. Когато взема някоя от тях, за да я пусна, тя веднага става нова.

Музиката изпълва въздуха, а моята палма радостно поклаща рошавата си глава - това е една от любимите й плочи.

Продължавам да вървя към голямата зелена и бляскава риба. Когато наближавам, виждам, че това не е риба, а зелена бутилка. По нея са полепнали песъчинки. Все едно е желирана, със захарни кристалчета по нея. Изчиствам ги и успявам да разчета някои от буквите по остатъците от етикета. Това е вино. Обичам виното. То ме кара да пея, но пък тогава птичките по околните дървета ми се карат. Какво ли разбират те от пеене?

Вътре в бутилката има навита на руло хартия. Оттук изглежда напълно зелена. Махам тапата и накланям бутилката надолу. Свитъкът излиза сам. Разгръщам го. Някой ми е пратил писмо.

"Аз съм корабокрушенец," пише там. "Силна буря разби кораба ми и аз бях изхвърлен на брега на непознат остров. Изгубих всичко - приятелите си, които бяха на кораба и далече от него, дрехите си, компютъра си, в който имах безброй ВАЖНИ документи, всичко. Само едно мършаво куче се спаси. Ще умра от глад - провизиите, които успях да спася от корабната кухня, скоро ще свършат.

Моля ви, съобщете на властите, че корабът "Есперанца" се е разбил и потънал на около сто мили от...", тук не мога да разчета, морската вода го е изличила. Хм, значи изгубил всичко, човекът, да-а-а... Все ВАЖНИ неща. Обръщам листа от другата страна. Тук също има написано нещо:

"Странно, защо на този остров има и една стена - стърчи си ей-така. На нея пише нещо... "Светът е голям, а островът малък". Що за глупост!? Усещам, че полудявам. Страх ме е. Мразя да съм сам. А това глупаво куче само ми се блещи насреща и лае. Какво ли, по дяволите, иска? Сигурно храна! Как ли пък не - аз за себе си нямам, че него ли да храня!

Но тук може би наистина има някой, защото тази стена и този надпис все някой ги е сложил тук.
Моля ви, помогнете ми!"

Навивам свитъка и го слагам обратно в бутилката. Затварям я и я хвърлям в морето.

Част трета

Аз съм Робинзон и стоя на върха на една скала. Долу, под мен, морето пее приспивна песен на острова. Над мен небето прелива от звезди. Луната е кръгла и танцува по повърхността на морето. Морето е толкова радостно от танца на Луната, че пее приспивна песен на острова. Островът е Луната...

Зад мен, някъде в далечината, се вижда тъмния силует на стената, на която пише, че Светът е малък, а островът голям. Или беше обратното...

Да, обратното беше! "Светът е голям, а островът малък." Повтарям си тези думи. Мисля си за стихотворението, което ще напиша с тях…

До мен, на скалата, стои свитък листи и един химикал. Тъмносин. Тъмно-синьо е небето, с хилядите бисери по него. Тъмно-синьо е морето, из което препускат морските кончета и само белите им гриви се виждат над водата. Мисля си за стихотворението, което искам да напиша. Листите са празни.

Сещам се за стиховете, които съм писал преди. Те са много. Те са много стихове. И всеки един от тях е някой, който съм бил. Заставам пред огледалото, облякъл някоя дреха, за да видя как ми стои. Стиховете, които написвам, са онези мои дрехи, които ми ходят. Онези мои дрехи, които, някак си, ме показват такъв, какъвто съм. Така е и със стиховете - всеки един от тях е една моя истинска снимка.

Може би преди да стана Робинзон аз съм бил поет. Или съм бил Робинзон, преди да стана поет. Или и двете едновременно.

Сега също съм поет. Но сега стоя на скалата и слушам стиховете на морето. Да си поет означава не само да пишеш стихове, но и да можеш да чуваш стихове. Защото всички стихове са вече написани. Но на различни езици. Заставаш пред едно дърво и то ти казва своя стих. Ако си добър поет, ти го чуваш и после можеш да го напишеш…

Заслушвам се в тихия шепот на тъмно-синьото небе. Една звезда проблясва и се втурва надолу към морето. Може би му носи небесен подарък. Вземам химикала и написвам върху листа:

"Светът е голям, а островът малък.
Нека бъде малък светът,
а островът стане Вселена."

Ето този стих ми прошепна небето.

Част четвърта

Загледал съм се в камъче, което лежи на пясъка, на две педи от очите ми. Лежа по корем върху пясъка и подпирам главата си с ръце. Лактите ми са потънали в пясъка. Няма вятър. Мирише на море.

Камъчето не е гладко. Не знам дали има дума, която да опише повърхност, която е пълната противоположност на гладко. Ако можех да увелича размерите на камъчето, то щеше да заприлича на надупчен от метеорити къс от Луната. Метеоритите са камъни. Камъни, които правят дупки по други камъни. Камъчето пред мен е Луната. То дори е по-голямо от Луната. То е черно, сиво, белезникаво, тъмнокафяво, жълтеещо, сиво-кафяво, със сребристи нишки и изумрудено-зелени оттенъци.

Вдигам поглед нагоре - над мен в невидим танц се докосват всички видове синьо. От двете ми страни пясъкът е злато - тъмни късове злато, цели буци или блестящи, заслепяващи златни песъчинки.

Морето е спокойно, но в далечината, където двете с небето си разменят местата, цветът е тъмно синьо и сиво. Там спи вятърът.

Претъркулвам се в пясъка. Претъркулвам се още веднъж. И още веднъж. Песъчинките полепват по лицето и устните ми. Докато ги махам, виждам още едно камъче, а до него клонче. Клончето е с червеникаво-кафяв цвят. Протягам ръка и го вземам. По него също са полепнали безброй златни песъчинки. Клончето е вълшебна пръчица. Махвам с него и събуждам вятъра. Той се прозява и размърдва едва-едва. Надига се, озърта се и когато ме вижда, също ми махва. Обещава ми по-късно вечерта да се отбие за малко.

Отивам при грамофона и пускам нова плоча.

Някъде в далечината вятърът приглася на саксофона.

Слънцето вече е залязло и там, където се е гмурнало в морето, водата аленее, а в небето медни пламъци догарят бавно. Махвам с пръчицата и камъчето се размърдва. После бързо се вдига и полита нагоре.

Облива се в златиста светлина и застава сред звездите. Камъчето е Луната.