Отклонения, лирически и прозаически
Stories
Семка от лимон

Поех си въздух с пълни гърди. Едно поредно вдъхване, една нова глътка живот. Стаята беше изпълнена с миризмата на боя. Десетки видове боя. Миризмата на миризма, просмукала се в стените, дузината дървени статива, рамките с опънати върху тях грундирани платна, завесите, пода. Тя бе гъста и натрапчива, наситена, тежка дори - струваше ми се, че усещам как микроскопични късчета боя се вливат в дробовете ми, полепват навсякъде, където успеят да достигнат, разнесени от кипящия вътре в мен кръвоносен поток. Едва полепнали те засъхваха моментално. Навсякъде; покриваха всяка една частица от моето тяло. Боя, навсякъде боя. Щях да се превърна в картина. Застинала, неподвижна, заспала върху някое платно. Завинаги там?

Но не! Не бих могъл да позволя това! Озърнах се около себе си, възвърнал способността си да се движа. Около мен имаше толкова много живот, не бих могъл да остана безпричастен към него. Не бих могъл да съм мъртъв точно тук и сега. Може би някой друг път.

В огромната стая, в нещо прилично на полукръг бяха наредени близо дузина стативи. Пред всеки от тях с четка в ръка бе застанал един млад творец. Всяка една от четките се движеше замаяно по платното, оставяйки разноцветни следи, очертаващи контурите на голо женско тяло. Млада жена, на не повече от двадесет и две, слаба, със стегнати крака и торс, малки гърди, леко извити нагоре, наподобяващи лисичи муцунки, с малки розови зърна. Слабовато, изпито лице, приведена надолу глава с дълга, вързана на опашка тъмно-кестенява коса. Лицето й изглеждаше почти безжизнено, устните свити, с отпуснати надолу краища, погледът й неподвижен, също както и всичко останало у нея, сякаш изследва задълбочено някоя прашинка по дървения под.

Седеше на обикновен дървен стол, покрит със синкаво платно. Стоеше там, едновременно модел за художниците и център на нашата стая, наподобяваща срязано на две парче лимон - гола жена в средата и полукръг от стативи, а между всеки от тях и центъра се протягат невидими нишки с невероятна здравина, завършващи, а с това и придобиващи материалност върху оръфаните парчета дърво, използвани като палитри, върху които рисуващите смесваха отделните бои, за да получат необходимия им нюанс.

Аз стоях в самото дъно на стаята, на зелена улична пейка, донесена незнайно от кого и как тук, горе, на третия етаж на сградата, в която студентите-художници провеждаха занятията си. Точно до мен се намираше стативът на една моя приятелка, която ми беше казала, че мога да дойда в залата, ако имам желание. В началото бях останал леко изненадан при вида на голото тяло на момичето в стаята, очаквал да видя по-скоро мъжки модел, но малко по-късно учудването ми се стопи; и приемайки това като нещо съвсем нормално аз се отдадох на наблюдение на процеса на работа. В захлас гледах как от кашата с неопределен цвят, където биваха смесвани боите, четката открадваше това, което й беше необходимо и как бързите, фини движения на женска ръка придаваха обемност на фигурата, очертана преди това с молив. Опитах се да наблюдавам развитието на образа върху две или три платна едновременно, но вниманието ми винаги оставаше концентрирано върху онова, което бе точно до мен.

Периодично откъсвах поглед от изображението върху статива за да погледна самия модел, но само за кратко - фигурата на платното бе някак си много по-интересна от първообраза си. Дали това се дължеше на несъответствието при цветовете и някои светлосенки, както и на грубостта на предварителната скица, но самия модел не успяваше да привлече за дълго вниманието ми.

Вероятно, казах си аз, причината е в нереалността на нарисуваното. Онази жена, там, върху платното сякаш беше обитател на един друг свят, толкова различен от земния, толкова по-ефирен, лек, нежен и спокоен, че самия опит за сравнение със земното сякаш му нанасяше груби и дълбоки рани. Като че ли това върху статива беше пълни шепи с чувства, оковани в замаяните, застинали движения на боята.

За тях, за художниците, боята бе онзи незаменим и животоспасяващ наркотик, който те ежедневно поглъщат в невероятни дози за да могат да съществуват и да творят. Да живеят. Животът е сътворение. Липсата на такова превръща хората във правилно функциониращи машинки, спазващи указания ред. Всяко едно сътворение е онази повреда, която ти дава възможността да погледнеш отвъд и да прозреш истината, че там, някъде, навсякъде, има нещо невъобразимо по-прекрасно от всичко тук, че то ти принадлежи, че то е част от теб и че то те чака, и те зове? Хайде, тръгвай! Не се оглеждай и не чакай втора подкана? Живей!

Връщането обратно обаче винаги е трудно. Откъсването от тази красота, която е там, за да се присъединиш обратно към ясните контури, притъпените триизмерни усещания и нелепите правила. Там, отвъд, е светлината. Независимо дали това там ще са боите, платната и хилядите образи или пък мелодията, инструментите или листът хартия и оранжевия химикал, който трескаво стискам в ръката си, движейки го бързо по очертанията на редовете. Без значение начина - там е светлината, а тук, обратно, долу, е тъмнината. Защото тук виждаш това, което трябва, което другите ти показват, а не онова, за което е създадено съзнанието ти - вечното сътворение, безкрая, неописуемата красота, нескончаемите чувства.

Болката се връща върху ми всеки път с по-голяма и по-голяма сила, кара мисълта да се гърчи под убийствените ограничения, които и налага светът тук. Единственият начин да се спася от това е отново да избягам. Но не мога да не се върна. Неспособен съм. Аз съм окован тук, без мърдане. Съществувам ден за ден, с мисълта за онези часове, в които ще мога да пиша, да чувствам и да вдъхвам от аромата на сътворението. Тялото, в което се помещавам иска своето, то ме влече обратно, стегнало костеливата си прегръдка около съзнанието ми и дръпвайки ме грубо всеки път, когато се задържа там за по-дълго, ме връща обратно в тъмното. Някои от усещанията, които са свойствени за него са също така интересни и приятни, когато успея да ги постигна.

Например усещането за храната. Поглъщането на вкусна, изобилстваща на вкусови оттенъци храна. Тогава, когато тялото изживява своя малък оргазъм, задоволявайки глада си.

Или чукането. Половият нагон кара тялото ми да пулсира от нарастващото желание за проникване в утробата, гладка, хлъзгава, влажна и удобна, утробата на другото тяло, женското, което предлага необходимото за да мога да доставя това усещане на тялото си. Все едно си вкъщи, там откъдето си дошъл, където няма... ?

Или зрението, даващо възможност да потърся и открия красотата на земния свят, която при все е толкова много, безгранична и безкрайна.

Или слуха - богатството от звуци, което кара нещо в мен да трепва всеки път, когато ги дочуя.

Подчинявам се на тялото си, защото то е моят дом, а аз все пак, оказва се, не съм господар на своя дом. Не бих могъл да бъда. Той ми е даден, като за сметка на това е било взето нещо друго. Усещам това едва тогава, когато се откъсна от дома си, тогава, в пълната му прелест, в неговата цялост и съвършенство.

Може би едно сравнение, макар и нелепо и твърде слабо, би могло да даде известна представа за това усещане. То е като жената, която обичаш. Желаеш я, търсиш я, чакаш я, мислиш за нея, говориш за нея, виждаш я навсякъде в лицата на хилядите други по улиците. Знаеш го, знаеш, осъзнаваш, че си влюбен, че искаш да си с нея, защо не завинаги; истинското е вечно, тогава, когато не се подчинява на ограничения и "здрав разум". А когато си при не, ти просто преставаш да гориш в тези пламъци, погълнали в стихията си цялото ти същество. Защото само един поглед в нейните очи ти е достатъчен за да се успокоиш и усмихнеш, едно докосване до нежната й кожа е достатъчно за да почувстваш топлината. Тогава вече не мислиш за това, че си влюбен, тогава ти си вътре в любовта и не я възприемаш като обект, предмет или конкретно усещане, тя е онази вселена, която обезличава всичко друго и те кара да се чувстваш? доволен...

Но все пак, всичко е малко или много свързано с тялото. Някои биха се възпротивили, изключвайки любовта от телесните усещания, но смятам напразно. Макар че тя е най-близкото нещо до бягството от вкъщи, от дома, наречен тяло, тя все пак си остава доста земна, по-земна, отколкото би могла да е, ако го нямаше физическото привличане и онова желание за секс, което те командва в действията ти. Това е надмощието на тялото над душата? То е толкова красиво.

Идва и оргазмът, онова седмо или осмо, или което и да е чудо на човешкия живот. Такава красота и сила, и енергия са се стаявали в това избухване, очаквано от теб и от другия с нетърпение, че в момента, в който го получиш всичко друго избледнява, пометено от вълната на свършването...

Свършване? Ето я думата! Открих я! Ето го ключът към загадката, към разрешението на цялата тази дилема.

Да свършиш, да приключиш, да постигнеш нещо, онова тъй дълго желано и мечтано нещо, ти си го постигнал и нищо друго няма значение. За момент преминаваш отвъд, няколко секунди, в които душата се изтръгва от хватката на тялото и е свободна, тогава тя е блажена, щастлива, спокойна, тя е мечта. Не желаеш нищо друго, освен вечността, която да бъде това, което си изпитал?

А после се връщаш, обратно, загубил спомен за това, което е било и започваш да го търсиш отново. Кой е този, който си спомня своя оргазъм, който и да е от десетките, стотиците дори, които е изпитал в своя живот?

Споменът тук просто не съществува. Единственото, което знаем, е че то е било нещо невероятно и приказно. И ето че за пореден път се втурваш в търсенето му, знаеш как да го постигнеш, може би (знаеш ли?), опитваш се и? Оргазъм? Обаче не го запомняш.

И пак бягаш като опитна мишка в малкото дървено колело, което се завърта изпод краката ти. Стоиш на същото място, макар да си мислиш, че с всяка крачка се доближаваш все повече и повече. Успяваш за миг или два да докоснеш своята цел, колкото да не изгубиш интерес... Тялото се изморява, запъхтяваш се, потта избива от всяка една твоя пора, очите ти се разширяват, устните са полуотворени, вдишваш въздух на малки и бързи глътки. А въздухът е изпълнен с микроскопични частици боя. Те се втурват вътре в теб, полепват навсякъде и те оковават в стегнатата си хватка; превръщат те в картина. Само че истинска. Не от онези фантастичните, които са късче вълшебство.

Ти си платно със засъхнала по него боя, разхождаш се насам-натам из твоя, нашия, този свят и не виждаш... всъщност виждаш боята, полепнала от външната страна на очните ти ябълки.

Твоят наркотик те убива. Дава ти живот, още и още, за да може да те убие. Като онази вещица, дето охранвала двете малки дечица, за да може после да ги излапа? Поглеждаш в огледалото, оттам ти се усмихва твоята душа, намигва ти приятелски и ти прошепва "Обичам те... ще те убия..."

Питаш се къде тогава е смисълът.

А отговорът е толкова прост, еднозначен, бил е пред теб през цялото време; дори си се спъвал неведнъж в него, заобикалял си го, забравял си го?

Усмихни се! Поеми дълбоко дъх, вдъхни от боята, усмихни се пак, нека очите ти се изпълнят с онзи, да, същия! блясък. Добре!

Ето ти и отговора. В случай, че не го разбрал до сега:

Смисъл няма...

Усмихни се, има посетители...