Отклонения, лирически и прозаически
Stories
В блатото

Искам да напиша книга за лудостта.

Е, да, ама как?!

Мисля си, че е невъзможно. Защото няма достатъчно листи и мастило на този свят, които да могат да поберат в себе си цялата лудост.

А едва ли има и смисъл?

Защото нормалните, обикновените, масата, стадото едва ли ще я прочетат тези книга (а ако я прочетат дали ще я разберат?)

Лудите пък, като всеки образцов луд, ще се усмихнат небрежно, след като погледът им е пробягал по купчето редове, ще въздъхнат и ще забравят.

Просто защото един луд не се впечатлява от лудостта на друг.

Както и един поет никога няма истински да прочете стиховете на друг, колко и добри да са те.

Ето, аз например преди десетина минути прочетох един от стиховете на една моя приятелка; добър стих, имаше чувство, имаше тъга, имаше си там това, което трябва да има в един стих? ама някак си ми беше далечен, макар даже да знаех на кого е посветен?

Моите са по-добри! Да, точно така, моите стихове са по-добри!

Докато химикалът изписваше горните редове токът спря. Четиримата, които бяхме в стаята реагирахме по най-подходящия начин - замълчахме. Едва след минута може би гласовете ни започнаха да се допират пипнешком. Тъмнината взе сякаш да се разрежда - очите ми се пренастроиха към липсата на светлина - започнах да различавам неясни контури. Жабите оглушително изпълняваха своя концерт, а нотките на песента им се изливаха през полуотворения прозорец като водопад.

"На някой да му се крещи," попита момичето със стиховете, мълчало досега, вероятно мислейки си за мъжа, който беше отхвърлил грубо любовта й, която тя му беше предложила преди ден или два.

"Да," обади се другото момиче.

"Хайде тогава: раз, два, три?"

Силен писък, състоящ се от вариации на тема а-а-а-а-а изпълни стаята.

Тишина. И жабешки вой, може би са болни. Или влюбени. По-скоро влюбени. Влюбени в акта на размножаване. Коя да е женска жаба ще свърши работа.

Жалко, че и при мен не е така.

Влюбен съм, ама толкова, че съм като отровен.

И само една жена ще свърши работа.

Пиша стихове и разкази за нея.

Даже и една голяма книга съм започнал да пиша, в която пак се разказва за нея.

Убеждавам себе си, че няма смисъл да се надявам да получа любовта й. Защото тя не ще да ми я даде. Казва, че не може да ме обикне насила. Не че съм я карал, ама то обикновено така става - хората си мислят, че някой иска от тях нещо, което той в действителност не е поискал и всичко това е така заради страха и неумението на хората да разговарят помежду си.

И все пак се чудя откъде ли идва глупашкото убеждение и сляпа вяра, че тя ще е с мен през целия ми по-нататъшен живот. А пък между другото - вярата трябва да е сляпа, защото когато прогледнеш и си обясниш вярата, тя умира; а убеждението е глупашко, защото умните не са убедени, а знаят, а този вид знание е обяснение, а обяснението убива вярата, която пък сама по себе си представлява убеждението.

Сигурно е от няколкото различни предсказвания на бъдещето, на които аз съвсем естествено вярвам, защото да вярваш в подобни неща е една от отличителните черти на лудите.

В стаята още е тъмно. Аз стоя на стола, държа малката тетрадка в ръка и се надявам, че светлото ще дойде, за да мога да продължа да пиша.

"Искам ток! Искам да пиша!" промърморих аз.

"Абе и аз искам да рисувам тапети, ама...." обади се второто момиче. Тя не е слагала никаква храна в стомаха си вече пети ден, с изключение на една кифличка вчера. Водка и марихуана. Попитах я докога така. "Може и да умра," отговори ми тя. "Доста болезнено ще да е да умреш от глад," рекох аз, докато стомахът ми още протестираше, несмлял трите филии хляб с лютеница и двата резена козунак, които бях погълнал преди десетина минути.

Та, за тапетите - тя държеше в ръка малка тетрадка, единият от листите й беше изпълнен със сетни точици, голяма част от тях свързани помежду си със сложна паяжинообразна плетеница от прави линии. Химикалът се плъзгаше бавно, придвижвайки се към следващата точица.

"И тая вечер ще остана без още един тапет, кога ще успея да ги свърша?" гласът й отекна в тъмната стая.

Иззвъня мобифон. Глупава мелодийка. Момичето със стиховете успя да открие машинката изпод куп дрехи:

"Да, да, да, аха, а-а-а! Ти ли си бе, П.!"

Разказа му накратко как онзи, на когото била оставила бележка, й бил казал, че ще е по-добре ако той й я върне, за да може тя да я даде на някой, който щял да я разбере. Бележката с любовното обяснение.

"Чао! Ще се видим... поздрави... хайде..."

Тя излезе с някакво момче, което я чакаше в тъмния коридор, който беше по-тъмен дори и от стаята. Аз, другото момиче и третото момиче, което не беше казало нищо до сега, останахме.

Изминаха пет минути. Силен бръмчащ звук стресна и трима ни. Телевизорът се включи, боботейки. Стаята се изпълни със светлина. Аз взех листа, на който бях започнал да пиша и си тръгнах. Стаята, в която бъх пренесъл предната вечер завивките и част от нещата си миришеше. Гадно. Въпреки огромното количество дезодорант, което бях изпръскал вътре, миризмата на мухъл и нещо друго си оставаше. Полежах в леглото няколко минути, нахлупил слушалките на уокмена си, като се опитвах да не обръщам внимание на миризмата, взривяваща ноздрите ми.

Скочих изнервен. Светнах лампата. Събрах си завивките и дрехите. В една чанта натъпках всички книги, пастата и четката си за зъби, кутийката с кафето, кутийката със захарта, джезвето и се пренесох обратно в моята си стая, която се намираше два етажа по-надолу. Подредих нещата си както си бяха, кръстосах крака върху леглото си, хванал оранжевия химикал и започнах да пиша.

Мислех си за жената, която тъй ми се искаше да е моята жаба, докато аз безгласно пея моите любовни призиви. Бях страшно изморен.

Предната вечер се бях чукал с нея, а после, докато тя спеше, сгушила се до мен, прегърнала ме, аз зяпах през малкото прозорче на таванската й стаичка, борейки се със безсънието. На сутринта, след като я събудих с целувки ние пак се чукахме. След това в продължение на няколко часа се мотахме из центъра на града заедно с още две нейни приятелки. Бях страшно изморен.

Химикалът вече достига края на втория лист. Привършвам. Не мога да изтикам от съзнанието си думите й тази сутрин:"Значи ти си кандидат мъжа, който ще ме оправи?" Бях повдигнал любопитно вежди.

Тя не ме обича. Защо?! Докога?! И защо тогава е с мен?

Квак! Имам бели косми в брадата си! Квак!