Отклонения, лирически и прозаически
Stories
Ангел

"А нима всички ангели живеят в небесата?"... "Какво означава ангел?"... Странно защо тези въпроси продължаваха да се въртят в ума ми все по-упорито, въпреки усилията ми да ги изритам вън от съзнанието си, зажадняло за спокойната прегръдка на съня. Съзнанието ми прилича на огромен, тромав слон, търпеливо обливащ сивата си, напукана кожа с водни пръски, които той миг преди това е засмукал от мътната, полуподвижна речна маса, където е потопил огромното си туловище. Той се опитва, с мудните си движения, да прогони замаяно бръмчащите мухи, които непрестанно надничат в голямото му, влажно око. Отделните пръски мътна вода, които невидимият му хобот излива вътре в мен, са тъкмо онези микроскопични частички от невероятната река на мисълта, неуправляемата, безформена река на образи и идеи, думи и шарки, в чиито обятия се опитвам да се потопя. Ала вместо успокояваща прегръдка аз получавам само тези няколко случайни пръски, извадени от общата, погълната от самата себе си еднаквост на разнородната вселена на мисълта, които съдържат вплетени в структурата си думите, които образуват тези въпроси: "...ангели...защо..."

Измърморих нещо наум и с бързо движение отметнах завивката на леглото си, скътала в пространството под себе си късче топлина. Среднощния хлад мигновено прокара боцкащите си пръсти по кожата на краката ми, карайки космите по тях да настръхнат. Не, опитах се да си внуша, не е студено, макар и да не е и топло. Все пак е средата на септември, температурата в стаята ми е нормална, като се има предвид, че минава 2:30 след полунощ и прозорецът зее полуотворен. Станах. Светнах лампата. Провлачих крака до стола пред бюрото си, взех тетрадката, разлистих страниците бързешком, намерих една празна и едва тогава седнах, улових химикала с леко потреперващите си пръсти и написах: "А нима всички ангели живеят в небесата..."

Замислих се, вторачил леко мътния си поглед в тези няколко думи. Въпросителен знак. Въпросът изисква отговор. Дори и реторичният. Отговор, без значение формата, конструкцията или семиотичното изображение на неговата същност. Той би могъл да е куп думи, навързани в последователността, обусловена от законите за правилно езиково изразяване или пък да е просто отделна идея, или картина, която символизира нещо, намиращо се в някаква определена позиция спрямо съдържанието на въпроса. Без естествено типът връзка между тях да е конкретно посочен в своята форма. Прокарах бавно поглед по предметите, разхвърляни по плота на дървеното ми бюро - няколко листа, разтворена тетрадка, с някакви думи надраскани по прегънатия в едниния си край лист, две или три касети; право срещу мен - касетофонът. Тихото бръмчене на придвижващият лентата механизъм е едва доловимо сред басовото боботене на електронния барабанен ритъм, примесен с типичните за трип-хоп парчета полу-шептящи вокали, пеещи, простенващи.... Нещо... нищо съществено. "Ти си моят ангел, дошъл от небесата, слязъл тук при мен..." Защо? А нима?! Ако съм аз, то къде тогава са крилете ми и ореола? Поглеждам се в огледалото - от плешките на гърба ми не стърчи нищо подобно на крила, около разрошената ми след контакта си с възглавницата коса не проблясва нищичко, което да загатва за някаква връзка с небесата и техните невинни, красиви обитатели, които тъй често изобразяваме къде ли не.

Е, явно не съм ангел. Определено не, защото през купа други мисли в главата ми се прокрадва видението на една желана картина, хванала в оковите на времевата си рамка две голи фигури, потни и задъхани, преплели крайниците си, които докосват телата си в една преливаща от похот сексуална оргия. Тя е започнала след поредното подрънкване на кристалните чаши, в които вече не е останала и капка от червената течност, искряща в пълното си кърваво великолепие и замайващ аромат, която в древния свят са наричали "напитката на боговете".

Завивките са изблъскани някъде встрани, част от тях са се провесили долу на пода, където лежат и захвърлените ни дрехи. Едва потрепващия пламък на догаряща свещ хвърля златисто-кафеви отблясъци по стените и кара сенките на телата ни да изглеждат сякаш изтръгнати от нечие изхалюцинирано видение. Тя е протегнала крака напред, леко присвити в коляното, притиснали, обвили кръста ми в стегната и потръпваща хватка. Тялото й е близо, но не плътно долепено, а едва докосващо се до моето; само зачервените връхчета на гърдите й, щръкнали напред от възбудата, се отъркват при всеки тласък и оставят в движението си нагоре-надолу две тънки следи върху овлажнената от избилата по кожата ми пот. Ръцете ми са образували здрав обръч около нейната талия. Понякога ги приплъзвам бавно надолу и докосвам гладката кожа на дупето й, мокро от стичащите се по гърба й малки, горещи поточета пот. Тишината е гъста и по своему ненатрапчива. Тя отказва в своята неподатливост да обърне каквото и да било внимание на откъслечните, постоянно засилващи се стенания, които се изтръгват от устните й, полуотворени за да поемат поредната глътка въздух, изпълващ с едва чуто свистене гърдите й. Стаята е изпълнена със звуци, които предвещават оргазъм, предизвикан от докосването на две тела, от сливането на плът с плът, от проникването на тяло в тяло, от омесването на течности в една вряща хормонална каша, бавно процеждаща се измежду широко разтворените й бедра...

...Не, със сигурност не съм ангел - aнгелите едва ли имат подобни видения. Но, питам се, дали все пак всички ангели живеят там горе в синьо-белия прозрачен ефирен простор? Търсейки отговора на този въпрос, аз бягам все по-далеч от конкретната същност на неговото съдържание и се завирам все по-дълбоко и по-дълбоко в джунглата на неразрешимото...

"Къде отидоха всичките цветя,
нима отлетяха надалече във нощта,
къде стопи се тялото възбудено,
копнеещо докосване очаквано тъй дълго,
къде остана мойта малка песен -
разтворила душата в тръпнещ поглед?"

Нима да си ангел означава да имаш крилца, ефирно-бели в своята блестяща чистота или пък над високото ти чело, под което проблясват две проникновени очи трябва да има мъждукащ ореол? Поглеждам се отново в огледалото. Няма ги. Все още?! Ха!

Нещо ми подсказва, че не съм на прав път... Но веднага опонирам на самия себе си - а какъв е правилния път, кой е той и накъде води?! Има ли смисъл да търсим правилния път, когато той може би ще ни отведе на място, което не желаем? И защо тогава се опитваме да наложим нашата посока на някой друг, на други, когато може би същият този избран от нас калдъръм за тях вероятно ще се окаже пътечка, която завършва в зейналата паст на някоя необозрима и мрачна бездна, пропадането в която ще донесе... Какво? Не знам.

Искам обаче да съм ангел. За да мога да разперя криле и да се издигна високо над тълпата - омърсената, газеща изнемощелите си тела тълпа, която съхранява отдавна мъртвите си души в хватката на плътта, която търчи по своите пътища - правилни или не, нескончаема, бъхтаща се, викаща, стенеща, загниваща тълпа.

Няколко плясъка на крилата, прохладният вятър ще си играе с перата ми и аз ще се озова над всичката тази тиня, където ще мога да пиша онова, което искам, без да се притеснявам. Без да ми се налага повторно и отново да поставям между думите от черновата онези слова, които някой си е поискал да бъдат там, за да може някое (това?) нищожно парче хартиена мисъл да бъде разпродадено на мъртвите, загнили души, които, обладали силата да изричат и четат думи, ще покварят желаната и неизвестно дали постигната от мен възвишеност на мисловна творческа дейност, грубо окована в затворническите халки на думите?

Ще напиша нещо, ще се завърна долу, обратно...

За да можете вие да изскубете снежнобелите пера от крилата ми и топейки ги в своите мастилници да напишете поредния блудкав еднотипен бълвоч, който ще продадете за толкова пари, колкото дори и не мога да си представя... За да можете да раздробите златния ореол над главата ми и от него да излеете, претопили го, куп обеци, медальони или кръстове, за да можете на тях, във възхвала, наново да разпнете вашия бог...

Но аз ще сляза, за да пиша, тук долу, защото там горе ангелите не четат. Там да мечтаеш не е забранено, мечтите са свободни, достижими, реални - а когато имаме неограничената възможност да мечтаем и да творим мечти, то тогава ние нямаме нужда да ги купуваме от други. Тези други, които, поели страшния път на мечтата са долу. КУПУВАЙТЕ! Купувайте мечти! Те се продават на безценица от падналите, оскубани и поругани ангели. Тук, долу, в този свят... Ще се върна, без дори да съм тръгнал... тук долу, ще поема дъх от невероятния вихър на цивилизацията, ще надигна бутилката, ще изпсувам на майка тези, които ми откраднаха перата, без дори да ми оставят едно единствено, с което да пиша. Ще отида при жената, която обичам, ще й го кажа, ще я целуна, ще я чукам тъй както вие не сте си и мечтали и след това ще угася светлината и ще се потопя се в удобната прегръдка на топлите завивки, за да се опитам да заспя. И за да се въртя, проклинайки наум измъчващият ме въпрос, който ме лишава от спокойствието на царството Морфеево, питащ другия в мен: "А нима трябва да живееш в небесата за да си ангел? Било то само нечий!?"