Отклонения, лирически и прозаически
Stories
Бягство

Тежест. И то каква. Започвах да се питам какво ли толкова съм натъпкал в раздърпаната раница, провиснала на гърба ми. Презрамките й вече се бяха впили толкова дълбоко в раменете ми, че усещах допира им право върху кожата; може би си внушавах, но бях убеден, че е така, макар в действителност да бях с фланелка. Тя беше синя на цвят, прилепнала по тялото; синьо, не, по-скоро синьо-зелено, от онова, което наподобява цвета на морската повърхност, гледана от високо. Спомних си за морето, в което само допреди пет часа аз все още се плациках, заливан от прохладните морски вълни. Те облизваха златистата пясъчна повърхност, която беше осеяна с дребни камъчета, раздробени на късчета мидени черупки, разноцветни хартийки, полу-изпушени фасове. Тук-таме някоя смачкана алуминиева кутийка от кока-кола правеше компания на захвърлено прозрачно, със синкав оттенък шише от минерална вода - по неравната му повърхност са полепнали отделни песъчинки; наполовина откъснат етикет с букви - букви на български и букви на английски, букви казващи нещо, което едва ли интересува утоляващия жаждата си в този жарък летен ден, в който слънцето прегаря кожата. И нито един облак в небето, който да хвърли поне за миг късче сянка, секунда прохлада във вибриращия въздух, сякаш сковал се в своята неподвижна, паралитична форма. Въздух в начална форма на разложение, разложение което е предизвикано от убийствените слънчеви лъчи. Но това беше един все още потрепващ въздух, едва забележимо подвижен, който се гърчеше в своята предсмъртна агония, но все още таеше дълбоко в себе си искрица надежда за някой случаен повей на морски бриз, който ще донесе спасение от започващото разлагане, пълното разпадане на съставящите го елементи. Спасение, което ще продължи толкова, колкото, при поредното спиране на същия този повей, процесът на застой и умиране на въздушната маса и нейното съдържание да започне отначало, без въобще да е спирал... Въздух, живеещ в мираж... също както човечеството...

Човечеството, хората, стотиците полуголи тела, налягали върху своите безброй шарени плажни кърпи ще продължава да ломоти полугласния си, нескончаем поток на недоволство, който се излива от устите му - хиляди думи без всякакъв смисъл: "Ох, защо е толкова горещо... Това скапано слънце - изгори ме като рак... Господи, моля те - поне секунда ветрец... Не, вече не издържам на тази жега..." - и така нататък, докато най-накрая не помръдне отпуснатите си тела и не се цопне тежко в разхлаждащите води; или пък не се прибере по домовете си, пръхтейки като изморени след безкраен километричен преход коне, за да може малко по-късно, сбрало от небитието или от хладилника шепа нови сили да излезе по улиците на големия град и да се слее с останалата част от пъстроцветния поток от лица, дрехи и тела, витрини и сергии. Поток, който живее самоцелно, плува бавно и тромаво по улиците, понесен от собствената си инерция...

Усещам лек повей на вятър. Прекрасен, благословен вятър, който ми дава сили за още няколко минути живот. Напомня ми за морето, плажа и неговата изпълваща окото пъстрота, искрящата морска повърхност, набраздена от случайното гребенче на едва забелязваща се вълничка. И отново същата разнородна маса от тела, която се препича на слънце, пуфти от жега, подскача, размахвайки ръце и крака из водата. Тя продава сладолед и ледено студена вода другата част от тълпата, която се перчи с ясно открояващите се плочки на коремните си мускули и изпъкнали вени на напращелите си бицепси. Тя дразни очите и възбужда фантазиите на останалите с кафеникавите, щръкнали зърна на стегнатите си гърди, които се полюляват в такт с плавните движения на дългите бедра, по чиято лъщяща кафеникава кожа прокарва бавно дълъг и тънък пръст, докато се опитва да привлече нечие внимание. Шумът, кашата от гласове, шепнещи, мърморещи, провикващи се, граченето на гларусите, плискането на водата и скърцането под нозете на парещия пясък. Всичко това е далече. Може би на повече от сто километра. Или пък на сто и петдесет...

Нов полъх, но в него вече не се долавя соления мирис на морска вода, а на нещо зелено - на открито равно поле, което се е разпростряло навсякъде около мен - зеленикави стръкове трева, тук-таме жълтеещи от изсушилите ги слънчеви лъчи. Въздухът бавно трепти. Няколкото самотни дървета, провесили тъжно клони, отрупани с мътно-зелени или кафеникави листа, изглеждат още по-изморени и от мен. Правя няколко крачки напред, след това обратно. Под подметките на протритите ми кецове проскърцват малки камъчета, парченца стъкло и какво ли още не. Сивкавият гръбнак на правото шосе се простира от единия край на хоризонта до другия. Права линия без нито един завой, дори малка извивка, поне. Хиляди тонове асфалт, застинали в мъртвешки покой, нажежени до безкрайност, прави и гладки като самолетна писта насред забравено от бога поле. Нов асфалт - може би преди седмица или две тук са бумтели машините, бълващи из утробите си новата писта за лъскавите автомобили, които сега профучават край мен, забързани за някъде си. И никой не спира.

В далечината се появява малка точка, подскачаща нагоре-надолу в трептящата въздушна маса. Протягам уморено ръка, пръстите са присвити, с изправен нагоре палец. Спри, моля те! Хайде, дявол те взел! Спри! Не издържам повече на това проклето, пусто и горещо място... Червената точка бързо се уголемява, нараства и приближава все повече. Прелита край мен като стрела... Автоматично свивам палец и протягам нагоре средния пръст. Мамка ти!

Стоя тук вече час и половина, махам като идиот на всеки преминаващ автомобил или камион, но никой не благоволява да спре. Сега съм напълно сигурен, че раницата ми тежи поне един тон. Псувам гласно този, който ме остави на тази отсечка от магистралата, забравил вече задоволството, което изпитах, когато се качих в лъщящия му нов модел Мерцедес и блажено се отпуснах в кожената седалка. Бяхме пътували не повече от час, когато той спря и каза, че оттук се отклонява встрани от моята посока. Е, добре, рекох си, по този път се движат стотици коли, все някой ще спре. Дори повървях малко, отпочинал, изпълнен с надежда, а и нуждаещ се от малко раздвижване; малко - може би половин километър, не повече, напред по протежението на пътя след отбивката. И ето, стоя тук вече час и половина и никой не изпитва каквото и да било желание да вземе в колата си един оклюмал, потен и прашен стопаджия.

Смъквам раницата от гърба си, развързвам пристягащите отвора й връзки и вадя пластмасова бутилка с вода, нагорещена от жегата и с вкус на застоял чай, който обаче е загубил билковия си аромат, чай, който в крайна сметка се оказва само вода. Блудкава. Гадна. Вода. Добре е, че поне нея имам. Останал ми е малко повече от литър. Надигам трескаво бутилката към пресъхналите си устни. Живителната струя се стича вътре в мен, разлива се, кара ме да се чувствам жив и да съм радостен от това; радвам се, че мога да изпитам такава една наслада. Върховното удоволствие от поглъщането на вода. Бавни и големи глътки. Спирам. Трябва да ми остане и за после.

На хоризонта се появява ново проблясване, нещо там отсреща наистина мига забързано, дочувам и вой на сирена. Петънцето се уголемява за миг и приближава стремглаво. Линейка. Мисля си, е, нямаше нужда, наистина все още няма нужда, не съм тръгнал да умирам, все още... Секунда сарказъм. Пред очите ми се появяват няколко кадъра, измъкнати сякаш от филм на ужасите - изгорен до неузнаваемост от убийствените слънчеви лъчи труп на неуспял стопаджия... самотен лешояд, който кръжи високо в небето над него, а мършаво, проскубано и гладно псе ръфа част от ръката, все още протегната напред, стиснала юмрук с протегнат нагоре палец... Или пък друга - самотно шосе... крайпътен стълб от прогнило тъмнокафяво дърво, някогашен електрически стълб, от който сега само жално са провиснали остатъци от жица... За стълба е завързан скелет, по него все още висят полу-разкъсани остатъци от дрехи с неопределен цвят, с раница, провесена на белееща се раменна кост, ухилен череп с дълбоки тъмни дупки на мястото на очите, гледали уморено и с очакване към преминаващите край него автомобили, дотогава, докато не е угаснала и последната искрица живот... А някъде над него дъски, грубо ковани с ръждиви пирони, върху които разкривени букви със странен червеникав цвят съобщават: "И аз съм стопаджия като теб... ха-ха-ха..."

По дяволите! Явно слънцето и умората са взели да ме подлудяват...

Пикае ми се... Линейката преминава край мен. След няколко секунди се скрива в далечината, а воя на сирените й бързо заглъхва. Явно някой е оплескал ситуацията. Радвам се, че не съм аз. От съжаление нужда, а и смисъл няма, казва моята логика. Сълзите и мъката са за хората, които наистина нямат какво друго да правят, освен да се отдават на емоциите си до някаква ненужна степен. Разбира се, тъжно е, когато някой си отиде от този свят, но, мисля си, най-вероятно ще му е по-добре там, където е отишъл, отколкото тук. Защото ако тук животът му е бил тежък, изпълнен с трудности, нещастия и провали, болка и сълзи, то какъв смисъл да тъжим за него, щом той се е избавил от тях? Ако пък ли е бил щастливо и преуспяващо копеле, живуркащо си блажено, изкарващо парите си без да пролее и капчица пот за тях, което е карало хората да живеят за него и ги е дарявал с грижи и нещастия, то какво по-хубаво от това, че вече не е между нас? А пък ако е бил някой търсещ смисъла на нещата нещастник, стараещ се да угоди на тези около него, който се е опитвал безумно да накара света да види една по-добра страна на живота, една по-стойностна причина за съществуването, тази, която той е осъзнал, тогава какво? Ами, няколко реда сълзи от близки и приятели, може ли и от някой, който го е обичал и толкова. Куп червеи, които глозгат одърпания, разложен скелет. Паметна плоча, на която пише: "Той вярваше..." Следваща страница, отгърната от тези, които са останали живи, без значение какви са те; не от него... той спокойно ще си гние... Жив съм, следователно има защо. А ако няма, то тогава това какво ви влиза в работата?! Да не би вие да си имате причина?!

Живите са живи и ще живеят и заради мъртвите, ще пият, ще ядат, ще пътуват, ще се чукат, ще се радват, ще плачат за тези, които няма повече да правят всичко това, питайки се понякога "Защо?" А после, изтормозени от мисловния напън, ще свият рамене. Животът ще продължава. Те ще продължават живота. Той ще продължава тях...

Оглеждам се. Нито следа от автомобил. Все още ми се пикае. Разкопчавам колана си, няколкото копчета, бъркам в слипа и си го вадя; започвам да пикая, изстрелвайки струйка гореща пикня, която залива повехналите тревички до шосето. Имам чувството, че продължава цяла вечност. Оставям се блаженото усещане от изпразването на мехура да завладее цялото ми тяло. Ох, готово, изтръсквам си го и го прибирам обратно. Закопчавам копчетата и пристягам колана.

Вадя отново бутилката от раницата и отпивам две големи глътки. След това пълня шепа вода и я изливам върху косата си; още една... прокарвам пръсти и разрошвам късите косми, някои от тях щръкват в различни посоки. Струйка вода се стича към гърба ми и леко ме гъделичка. Друга се процежда покрай ухото ми и надолу към врата. Трета и четвърта се спускат по бузите ми, пак надолу, през наболата ми вече брада и се загубват някъде из дългите косми на вирнатата ми брадичка.

Присвивам леко очи за да мога да фокусирам проблясващото на слънчевата светлина петънце, току-що появило се в далечния край на шосето. Някакъв тъмен цвят, вероятно маслено зелено... Приближава се бързо. Изглежда хубава кола. Устните ми се движат бързо, мърморейки полугласно молби към надвисналите, припичащи небеса този път да спре. Протягам ръка. Вече е доста по-близо; сигурно ей сега ще профучи край мен и ще се изгуби в далечината, както всички преди. Остават не повече от двеста метра... Проблясване на фаровете. До ушите ми достига протяжния вой на скърцащите спирачки, които оставят след себе си две прави, черни линии, бележещи разстоянието до мен. Долавям миризма на изгорял каучук. Туловището на автомобила преминава покрай мен, все още контролирано от силата на инерцията и спира на двадесетина метра от мястото, където съм застанал. Грабвам раницата, която бях захвърлил на земята и с няколко бързи крачки се доближавам до предната врата. Протягам ръка към дръжката й, отварям я и пускам раницата си долу, пред седалката. Без да казвам нито дума се отпускам тежко върху плюшената тапицерия. Затварям вратата. Първите няколко секунди отминават в опит за преценка на ситуацията и обмисляне на първата реплика, която да кажа. Насочвам поглед към шофьора... Шофьорката... Искам да кажа "Здравей!" с възможно най-жизнерадостния тон, на който съм способен, но вместо това от устата ми, подобно на тухла четворка се откъсва едно глухо "Офф, най-после!... Карай по-бързо оттук, щото не искам да го виждам повече т`ва шибано място..."

Получавам усмивка. Колата потегля и бързо ускорява. След секунди се движим с повече от сто, но единствения признак за това е показанието на стрелката. Започвам да изучавам с поглед притежателката на усмивката - красива млада жена, на около 25-28 години, със зелени очи и тъмно-кестенява коса с лек червеникав оттенък. Прекрасно тяло. Не мога точно да преценя височината, но е поне метър и седемдесет. Слаба и с приятен за окото слънчев загар, малки, стегнати гърди, едва прикрити от дълбоко изрязаното деколте на шарена лятна рокличка на цветчета, която се спуска свободно по извивките на тялото й и разкрива изпод леките си гънки хубави, дълги крака, някъде откъм средата на бедрата им. Погледът ми се плъзва бавно надолу, като се спира за по-дълго тъкмо върху тях; леко отклонение още по-надолу, след това обратно нагоре, към мястото, където някой чифт бикини удобно си лежи под тънката повърхност на коприната.

Вдигам очи нагоре и се усмихвам с крайчеца на устните си - срещам нейните изумрудено-зелени очи, изучавали допреди секунда мен и моето тяло, най-вероятно със същия интерес, с който и аз бях направил това. Мисля си, тя най-вероятно е задържала погледа си за по-дълго върху издутината на дюкяна на тесните ми панталони и ниска талия и открит цип. Ха! Май след всичкото това припичане на слънце фантазията ми отново ще започне да функционира нормално. Получавам още една усмивка от нейна страна; любопитен поглед, отправен към мен изпод тънките, прилежно изскубани вежди. Явно очаква от мен да започна разговора, което вече си мисля как ли бих могъл да направя... "Благодаря ти," казвам, "че ме измъкна от този ад, вече се бях отчаял, че някой ще ме ощастливи..." При тези думи тя любопитно повдигна вежди и отново ме дари с усмивка, този път сякаш долавям някаква предизвикателност в нея или поне на мен ми се иска да е така. Хайде, няма ли да кажеш нещо!!

"Знаеш ли, даже преди малко покрай мен мина и една линейка, помислих си, че е за мен... толкова бях изморен, че ми се струваше, че всеки момент ще пукна..."
"А сега не си ли?..." - това са първите думи, които я чувам да изрича. Гласът й е леко плътен и дрезгав, като на човек, който не е спал достатъчно, но всъщност е много приятен, особено след час и половина разговор с приятни събеседници като шосето и асфалта...
"Е, да, бях... но сега се чувствам много по-добре. Прохладно е, седнал съм и все пак се движа и не съм на онова шосе, което ме караше да се чувствам като печащо се пиле... освен това съм и с приятна и красива жена, та какво по-добро от това?"
"Благодаря за комплимента..."
"Няма защо, все пак това е самата истина..."
"... а всъщност, струва ми се, че има и далеч по-приятни неща от това да пътуваш в такъв един горещ ден... Аз поне се сещам за доста... "
"Е, при добро желание и аз бих могъл да ти изброя няколко дузини, особено използвайки малко повече фантазия. Но моля те, не ме карай да го правя, `щото съвсем ще лудна..."

"Ха-ха-ха..." невинен смях, не чак толкова невинна усмивка, която ме кара да се замисля над едно от тези по-приятни неща, минали през ума ми, което включваше нея и мен, правещи си разни неща, мисълта за които, бързо поглеждам надолу, би могла да накара онова нещо в гащите ми леко да ме притесни, размърдвайки се. Все пак не съм бил с жена повече от месец, а всичките тези полуголи, красиви жени, които имах възможността да наблюдавам през последните две-три седмици, особено една от тях, бяха възбудили фантазията ми достатъчно много и бяха накарали хормоналните потоци в тялото ми да закипят... А и сега се намирах, така да се каже, насаме, с една доста привлекателна жена, с която с удоволствие бих...

"Хей, какво става, ти май нещо се замисли... тук ли си?"
"Аз ли, ами да, разбира се, само, такова, за малко се пренесох на едно друго място, с там, тия, по-приятните неща..."
"Ха, така ли? Е, и как беше?"
"Хм, да... ама..."
"Няма ли да ми кажеш?"
"Да, бе, ама... аз... такова, а, не... аз само си спомних нещо. Та, за къде пътуваш?"
"За София, а ти?"
"Ми то и аз, ей страхотно! Така поне няма да ми се налага да кисна цял ден на някое скапано шосе и да махам като ненормалник в тая жега. Пък може и да замръкна някъде... и я нещо ме изяло, я нещо друго, по-приятно..."
"Та ти на изяждането нещо приятно ли му викаш?"
"Е, зависи, все пак..." неволно насочвам поглед надолу, към скритото продължение на бедрата й. Не мога да спра да си мисля за това. Минават няколко секунди, след това тя тихо промълвява:
"Ммм, да... май се сещам за какво говориш..."

Неловко мълчание, не знам какво да отговоря. Тя отново подхваща разговора. Умело. Разпитва ме какъв съм, как и защо. Студент. Търново. Английска филология. Обичам това и това, занимавам се с к`во ли не - общи приказки. Думи, думи, неща, които хората си говорят, когато искат да се поопознаят или поне да добият някаква обща представа за човека срещу тях. Говорят, разменят думи, слушат...

Главното обаче човек може да научи, проследявайки начина, по който протича разговора. Погледите, случайните такива, едва забележими, хвърлени насам-натам, присвиването на устните, неволното им облизване, прехапване, жестовете, смисълът... Смисълът, който обикновено влагаме в думите, изричайки ги и смисъла, който се опитваме да накараме събеседника ни да открие в тях. Говорим със заобикалки, прикриваме емоциите и желанията си, намеренията си, удобно опаковали ги в обвивката на словото - думи и изречения, хиляди, играем си с тях, манипулираме с езика, изопачавайки го в същността му, нерядко неволно. Вмъкваме думи, които може би не сме искали да кажем, но устните ни сами са изрекли. Играем си на една игра, чиито правила не са ни достатъчно ясни, прикриваме се, дебнем се из засада, изстрелваме... думи. Вникваме в смисъла на казаното, все по-дълбоко, откриваме зад завесата неща, които трябва, които са там или които ни се иска да са там. Търсим. Виждаме отражението, пречупено в многобройните огледала, които сами сме наредили и го възстановяваме обратно до първообраза му, нерядко с дребни или пък не чак толкова дефекти. Лъжем - неволно, целенасочено. Поставяме капани, попадаме в други. Правим се на хитри. Завои, завои, маски, костюми. Защо? Може би това е заложено у самите нас, дълбоко в същността ни?

Богатството на езика ни се крие в различните значения на една и съща дума и нейните форми. Те са производни на безкрайните ни мисловни игрички, които ни карат да си мислим, че умеем да боравим с езика, всеки път, когато успеем да вложим скрит замисъл, дълбочинност, проникновеност в куп иначе обикновени думи. Никога не говорим направо, никога не употребяваме чувства, чисти чувства и емоции, неоковани във веригите на едва ли не задължителното преиначаване на директното. Защо например да не й кажа сега, че е готина, защо трябва да прикривам емоционалния поток, който напира у мен, защо да не й кажа, че ме възбужда, че бих искал да я чукам, защо и тя да не ми го каже, след като явно е така? Това са навици, придобити от живота, ширещ се около нас. Боравейки с думите, ние се опитваме да открием недостатък, прикрито желание, съкровена мечта или каквото и да е друго, което, в желанието си да изкажем и осъществим, не правим, сковани от възпиращата ни двусмисленост на атмосферата, от нуждата да отстраним недоброжелателите, които спъват нашите мечти в зародиша им. Самите ние. Убиваме мечтите си, позволявайки на съмнението да се прокрадне между тях... Думи, думи, думи. Езикът е просто средство за прикриване на истината. Толкова рядко се осмеляваме да мислим на глас и да споделяме. Превръщаме се в едни обикновени думи с необикновено, но скрито съдържание, което в желанието си да опазим от неправилна употреба и разбиране, забравяме, постепенно прикрито в удобното му скривалище дотолкова, че един ден достигаме до трансформацията си в едни наистина съвсем обикновени думи. И когато другите не успеят да вникнат в скрития ни замисъл, ние ги обвиняваме в неразбиране, забравили за собственото си престъпление, довело до това именно неразбиране...

Богатството на езика ни се крие в различните значения на една и съща дума и нейните форми. Те са производни на безкрайните ни мисловни игрички, които ни карат да си мислим, че умеем да боравим с езика, всеки път, когато успеем да вложим скрит замисъл, дълбочинност, проникновеност в куп иначе обикновени думи. Никога не говорим направо, никога не употребяваме чувства, чисти чувства и емоции, неоковани във веригите на едва ли не задължителното преиначаване на директното. Защо например да не й кажа сега, че е готина, защо трябва да прикривам емоционалния поток, който напира у мен, защо да не й кажа, че ме възбужда, че бих искал да я чукам, защо и тя да не ми го каже, след като явно е така? Това са навици, придобити от живота, ширещ се около нас. Боравейки с думите, ние се опитваме да открием недостатък, прикрито желание, съкровена мечта или каквото и да е друго, което, в желанието си да изкажем и осъществим, не правим, сковани от възпиращата ни двусмисленост на атмосферата, от нуждата да отстраним недоброжелателите, които спъват нашите мечти в зародиша им. Самите ние. Убиваме мечтите си, позволявайки на съмнението да се прокрадне между тях... Думи, думи, думи. Езикът е просто средство за прикриване на истината. Толкова рядко се осмеляваме да мислим на глас и да споделяме. Превръщаме се в едни обикновени думи с необикновено, но скрито съдържание, което в желанието си да опазим от неправилна употреба и разбиране, забравяме, постепенно прикрито в удобното му скривалище дотолкова, че един ден достигаме до трансформацията си в едни наистина съвсем обикновени думи. И когато другите не успеят да вникнат в скрития ни замисъл, ние ги обвиняваме в неразбиране, забравили за собственото си престъпление, довело до това именно неразбиране...

Думите се сипеха от устата ми една след друга, но мислено, следвайки една съвсем друга нишка, аз търсех начин да се добера до онази позиция, онзи оазис, от който да мога да продължа или започна отначало играта на думи, с която беше започнал нашият разговор. Опипвах внимателно всяка вероятна пролука в нескончаемия словесен поток, за да мога безпрепятствено, откривайки я, да достигна до желаната от мен цел.

Оказа се, че тя живее в София и е на двадесет и седем години, не че фактът имаше кой знае какво значение. Притежаваше някаква фирма или пък просто отделен магазин за продажба на козметика; изреди ми някакви луксозни марки, които нерядко бях виждал из списанията или наредени по лъскавите витрини из централните улици на по-големите градове. Спомена и нещо за любимия си парфюм, заглавие, което въпреки, че ми звучеше познато, аз не си направих труда да запомня, поради простата причина, че едва ли някога бих разполагал с необходимото количество пари за да си позволя да го купя и подаря на любимата жена. В момента си била сложила от него... Вирнах неориентирано нос и с изразителна физиономия, която я накара да се разсмее, подуших във въздуха като куче.

"Така едва ли ще го усетиш... не е от онези натрапващи се от километър миризми, които жените непрестанно изливат върху себе си в промишлени количества..."

Постарах се да вложа известна доза разбиране в погледа си.

"Приближи се..." Бърз поглед, нейният все така продължаваше да следи пътя, подканваща усмивка. Добре тогава. В следващия момент бях наведен доста близо до нея, носът ми едва ли не забит в дълбокото деколте на рокличката й. Впечатлението беше страхотно - аромат на нежна кожа, който се промъква до сензорните възприятия на носа ми сред значително по-ярко отличаващия се, но все пак лек мирис на нещо много свежо и омайващо. Идеята, промъкнала се в мислите ми беше за огромен букет цветя, прохладен въздух и нещо, доловимо на границата на възприятията, афродизиак, бих го нарекъл, което упражняваше доста добре своето възбуждащо въздействие.

Явно наистина съм бил запленен от усещането, защото гласът, питащ "Харесва ли ти?" дойде от пространството над мен. Отдръпнах се назад и си придадох едно леко смутено изражение, като по този начин се опитах да си изпрося извинение за продължителния престой в такава близост до гърдите й.

"Впечатляващо... Наистина страхотно..." изкоментирах, но би трябвало да призная, че коментарът ми беше също толкова насочен към парфюма й, колкото и към прекрасните гърди с леко щръкнали връхчета, които бях съзрял...
"Благодаря ти..."
"Не носиш сутиен..." казах аз, без действително да съм го обмислял.
"Ами, да... така се чувствам по-добре."
"И аз..." изтърсих с широка усмивка.
"И ти?! Искаш да кажеш, че и на теб ти е по-удобно без сутиен или че и ти се чувстваш добре, защото аз съм без сутиен?"
"Хм, тук наистина ме затрудняваш..."
"Сериозно?"
"Ами да. Всъщност би трябвало да си призная, че едва ли бих се чувствал удобно със сутиен, а пък за второто без съмнение си права - все пак аз съм мъж и то, смея да твърдя, с определени естетически вкусове и разбирания, а при теб определено има какво да се види и то действително вписващо се в представите ми за красиво?"

Мълчание, което продължи десетина дълги секунди; чудех се дали коментарът ми не е бил съвсем на място и ако да, то какво би последвало. Бях възнаграден с пронизващ поглед, който за секунда ме накара да изтръпна, последван от широка усмивка, разкриваща равни, бели зъби и едно "благодаря". Малко по-късно последва едно "Знаеш ли, никога досега не са ми казвали нещо от тоя род по толкова... толкова... ами, не знам каква точно дума да използвам, но... толкова учтив, може би, начин..." Погледнах я изпод вежди. Срещнахме погледите си. После тя продължи; "Получавала съм коментари от рода на: Ей, маце, имаш готини цици! или нещо такова... а това е нещо различно, ... звучи красиво?" "Е, красиво би било: "Дано гръдта ти навести покой, защо не съм където ще е той..." пък и наистина има защо, повтарям..." - опитвам се да направя добро впечатление.
"Рядко ми се случва да получа добре изказан комплимент, пък и комплимент въобще..."
"А не би трябвало да е така. Още повече, че се предполага, че се движиш в по-изискани среди, сред хора от висота, ерудирани и изискани, и какво ли още не - хора, посещаващи светски забави, коктейли... А, струва ми се, това би трябвало да е среда, в която би могла да чуеш нещо подобно, поне така би трябвало да е..."
"Да, да, представи си - разхождам се аз с чаша в ръка на някой подобен коктейл и някой костюмиран чичко, с мазен поглед и лъщяща усмивка се приближава до мен и започва да ми говори за естетизма на гърдите ми, като през това време очите му са забити в деколтето ми и лигите му аха-аха да потекат..."
"Ей, страшно!... Да не би да ти се е случвало?"
"Ами да, е, не точно така, ама..."
Представяйки си ситуацията, аз се захилих, отпуснал се в седалката.
"Смешно ти е на тебе - нали не те оглеждат като..."
"Ми нали и сутиен не нося... Представи си само - и ти после бавно изливаш чашата си върху бялата му риза, която струва няколко стотин хиляди, той те гледа като отровен... ха-ха... и очите му още малко и ще изхвръкнат от орбитите си, а по ризата и вратовръзката му се стича нещо лепкаво... ъъъргх... Прекрасно! Просто великолепно... ей на това му викам аз естетизъм, сюрреалистически естетизъм... Може би леко пречупен през погледа на някой голям художник и... ето ти картина, за която същия този тип хора, за който говорим, ще даде някоя баснословна сума, за да се наслаждава идиотски на начина, по който някой е изобразил собствената му глупост..."

Потокът на въображението ми беше прекъснат от въпрос дали не бих искал да спрем на близката отбивка за по едно кафе. В първия момент, все още неотърсил се от напушилия ме смях, аз изтърсих:

"Ами че що да спираме, ще си го вземем и ще го пием в движение, та да се разлее по ризите и вратовръзките ни... ах, не! Простете, млада госпожице за тази нелепа грешка, исках да кажа - по коприненото деколте на фината ви рокличка, разкриваща тази тъй прекрасна за моите очи гледка - за очите на вашият недостоен спътник и очарован от красотата ви младеж..."

И двамата избухнахме в силен смях. Кратките паузи, в които си поемахме дъх, бяха бързо последвани от нов кикот, подхранван от реплики от рода на "словоблудство", които аз измърморвах или просто от някое пресичане на погледите ни за секунда.

Пристигнахме. Мястото беше една доста голяма отбивка от пътното платно, застроена от предприемчиви търговци, решени на всяка цена да изскубнат по някой лев от шофьорите на преминаващите автомобили. Чудя се дали някой ден някой по-изобретателен няма да постави преграда на пътя с надпис, съобщаващ на пътуващите, че те не биха могли да продължат по пътя си, ако не похарчат определена сума пари, която се явява нещо като пътна такса, но съпроводена с консумация.

Седнахме. По пластмасовата маса се виждаха петна с неустановен засега произход, но навярно бяха останали след като нещо, което вероятно е било живо преди известно време и то в района на заведението, е било бързо изконсумирано от прегладнял чичко с потник на тъмни петна, на който пише "I Love New York" и къси, омазани с машинно масло гащи, а огромният му камион, спрян на десетина метра встрани все още изпуска водни и бензинови пари от нагорещения си и смърдящ двигател.

Изминаха около пет минути преди цицеста сервитьорка, с изрусена до бяло чуплива коса, ярко червено червило, мазен поглед и къса черна поличка, разкриваща два крака, които идеално биха подхождали на някое грухтящо розово създание, да дойде.
"Кво искъте?"
"Две кафета, двойни, с по три захарчета и две Фанти лимон," изрецитирах аз.
"Хубаву. Ей сига," и завъртя дебелия си гъз по посока на барплота.
Пристигна сравнително бързо, но все пак забавянето беше достатъчно за да могат кафетата да поизстинат и носейки ги, да успее да разлее част от тях в чинийките. С голямо удоволствие я накарах да се върне обратно и да ни донесе допълнителните пакетчета захар, които естествено беше забравила.

Бяхме седнали един срещу друг и сега ми беше значително по-трудно да откъсвам поглед от красивите й, стегнати гърди и да го насочвам нагоре, към очите й, докато разговаряхме. Понякога се улавях, че следя като в транс движенията на устните й, едва долавяйки смисъла на думите, които излизаха измежду тях. Не се и съмнявах дори за секунда, че тя много добре знае за посоката, в която очите и мислите ми бяха постоянно насочени. Опитах се да се измъкна от ситуацията като смутолевих едно носово и едва чуто "Извинявай!"
"За какво?"
"Е, хайде, как за какво?! Ами за това, че съм се вторачил в гърдите ти и едва успявам да помръдна поглед оттам. Моля те, не ме приравнявай към някой от онези, за които току що си говорихме... аз просто..."
"Ти пък! Не се притеснявай, не бих могла да ти се обидя..." Казвайки това, единият й крак леко докосна моя. Отвърнах й с въпросителен поглед някъде над рамката на очилата си. Интересно ми беше, ама наистина интересно, какво ще е продължението на всичко това...
"Хайде да вървим!" Тя стана, остави някаква банкнота на масата, затискайки я с едната от чашите и се запъти към колата. Последвах я. Когато се изравних с нея тя обви ръка около кръста ми, останах леко изненадан от това, но не направих нищо, с което да покажа, че това не е едно от най-нормалните неща на света, които тя би могла да направи...

До вратата на колата се спряхме, ръката й ме притисна силно до стъклото и нажежената метална повърхност, тялото й се озова плътно до моето, а аз, без да успея да реагирам адекватно, получих страстна целувка в отворената си от учудване уста.

Вмъкнах се в купето, тя заобиколи и влезе в колата; сядайки, рокличката й съвсем случайно се вдигна нагоре и показа бели тесни бикини, плътно прилепнали по стегнатото й дупе. Затръшна силно вратата и все така, без да каже и дума, завъртя ключа на стартера - потеглихме рязко и с въртене на гуми в прахта. Бях напълно сигурен, че целия този епизод е бил проследен внимателно от очите на поне половината хора, насядали по масичките наоколо, вторачили се в нея още с пристигането ни. Мисълта за зяпналите от учудване, не по-малко от моето, усти ме накара да се ухиля до уши. Последва въпросителен поглед от нейна страна. Няколко минути мълчание, което никой от двама ни не наруши, единственото, което се случи бе бързата размяна на погледи помежду ни на няколко пъти - може би в нейния е имало нещо, което аз е трябвало да разчета, а и може би в моя тя е разчела нещо друго, което не съм си мислел...

Намирахме се никъде, все едно къде, главен път, по който преминаваха десетки забързани коли, нескончаем поток от движещи се, бучащи, свистящи, изпреварващи се машини, които откарват натъпканите в утробите си човешки същества незнайно накъде. Малка, едва забележима отбивка вдясно от пътя, колата бързо се отклонява и спира, наоколо нищо, което би могло да е причина за това. Тя се обърна към мен, надигна се леко от мястото си, вдигна високо единия си крак, премести се още, след това и другия и ме възседна. Стоях неподвижен, притиснал гръб в седалката. Ръцете й се плъзнаха по тялото ми; целувка, втора, трета... пръстите й съсредоточено се заеха да разкопчават панталона ми. При поредната целувка си позволих леко да захапя връхчето на езика и устните. Ръката й моментално ме притисна обратно назад... след това тя се надигна леко, а моите ръце се плъзнаха под свободно отпуснатия плат на рокличката й и издърпаха бикините надолу. С нейна помощ - вдигане на единия крак, след това на другия, една леко комична ситуация, в която за малко да си изкълчи крака, придружена от много сподавен смях и охкания, бикините се озоваха в ръката ми. Пръстите на другата мигом се заровиха в меките косъмчета на венериния й хълм, след това се плъзнаха бавно надолу към горещите и влажни устнички на разтворената й вагина. Мушнах пръст вътре в нея, придружен от стон, с другата си ръка, захвърлила парчето бял сатен нанякъде, аз смъкнах презрамките на рокличката й, откривайки гърдите й. Докосвах леко с език и устни щръкналите й зърна. Минута по-късно тя грубо ме изблъска назад, надигна се още веднъж за да смъкне панталона и слиповете ми. Покачи се върху мен и аз влязох целия. Тя изохка силно, явно стресната от големината на това, което се намираше вътре в нея и от усещането, което то предизвикваше.

Чукахме се така, сякаш ни беше за последно и ей сега ще настъпи свършека на света. Покрай нас забързани преминаваха потоци от автомобили, ревяха камиони, един след друг, по няколко наведнъж, безкрай, безброй. Не съществуваше друго освен нас двамата... Нищо нямаше значение... Намирахме се на самотен, захвърлен насред безкрайната водна шир остров, на брега, пясъкът проскърцваше и лепнеше по голите ни, вплетени едно в друго тела. Гигантските листа на висока палма са надвиснали над нас, морето шумно плиска вълните си в брега и в стотиците, чернеещи се върхове на обръча от коралови скалички, пръснати навред около острова... Лежахме, обменяйки телесните си сокове, увити в купчина черни сатенени чаршафи, върху огромната спалня с вишнево-червени завеси, където няколко свещи хвърлят трептяща светлина, която рисува огромни причудливи и възбудени сенки. По стените, оплетени в невиждани мрежи и гонещи се рамки, фигури се прегръщат и се сливат. Изпита бутилка вино се търкаля на пода, полузатрупана от дрехите, които бързешком сме захвърлили далеч от телата си, отдадени на изгарящата ги страст и неутолимо желание за едно добро чукане...

Бих искал сега светът да свърши. Веднъж завинаги. Едно голямо "бум!" Прекрасна, светкавично придвижваща се огнена маса, втурнала се насреща като побесняла, гонена от вятъра вълна, която се разбива в купето на колата и го помита за миг. Пламтящ вихър, който изгаря телата ни, стопява и изпепелява метал, пластмаса и плът, превръща ги в една миниатюрна нажежена частица от загиващата вселена, избухнала в невероятен, изтерзаващ с мощта си оргазъм...

Исках всичко да свърши, да се събудя и да се окаже, че всичко това не се е случвало, да не се налага да си спомням за вълшебните моменти рано този предиобед, когато търчах като полудял по плажа и скачах във водата, държейки ръката и докосвайки тялото на друга една жена, която в неочакваното си бързо бягство напосоки сега се опитвах да забравя, да извадя от ума си поне за ден, поне за час, поне за миг, все така неуспешно, както и в последните дни, седмици и месеци. На въпроса й накъде отивам аз бях отговорил "Не знам... където и да е!"... "Защо?!"... "Защото те обичам!"... И, втурнал се в луд бяг, бяг на отчаянието, аз не се бях обърнал да видя изражението на лицето й... Бях избягал. Исках да бягам непрестанно, докато краката и изтощеното ми тяло не спрат сами, уморени... След дългия бяг, сега, отпуснал тялото си в прегръдките на друга една страшно красива жена, която за мен не означаваше повече от... една сладостна следоргазмена почивка АЗ ИСКАХ ДА СЕ ВЪРНА!!! Бягството не беше решение... Връщането обратно също, може би... Но беше вариантът, изходът, естественото продължение, единствената останала възможност, която следва всяко едно бягство.

Пътуване до средата на голямото нищо. Весело изкарване, приятна компания, великолепно чукане, последвано от невероятно отпускане и завръщане в прегръдките на реалността. Буйният преход винаги бива последван от кратка, моментална смърт, която се състои от избухване на мисли, чувства, решения... Post coitum omnia tristia sunt. Не съжалявах за случилото се, но смисълът, значението му за мен бе равно на нула. Тук бях постигнал Нулата. Краткотрайно приключение, запис някъде дълбоко в архивите на паметта, осъден да бъде забравен с времето и неговия неумолим и безжалостен ход, в който се намира... моето тяло. Аз се намирах в Нулата.

Сега просто исках да се върна там, където не бях желан. Знам обаче, че засега това беше невъзможно. Недопустимо. Неправилно. И още хиляда други думи, които отричат правото ми да се докосна до огромното си желание. Думите са оковите, които сами си слагаме. Ето затова аз продължих. Окован. Продължих бягството си напред, с ръцете на жената, чието име не знаех, а и не ме интересуваше, ръце, които докосваха моите... Продължих. ЗАЩО?!...

Слях се за няколко дни с огромната, подвижна, забързана, убийствено смърдяща и шумяща маса от хора - плътта на Метрополиса... Обратната страна на Нулата - Мъртвата Нула... Няколко дни, прекарани със същата тази жена, в нейния дом. Чукане, чукане, разходки, готини места, чукане, пиянски забрави, които размиват мозъка и го превръщат в нефункционална сива каша от потиснати чувства и разкривена реалност. Опити, нерядко увенчани с успех, за бягство, бягство от мислите, които ме преследват подобно на беззъби призраци, хилещи се нагло с прогнилите си и разядени кости на ченетата си... Завръщане... Обратно у дома... Чакане... Безкрайно чакане за да я видя...

(3007 - 020899)