Отклонения, лирически и прозаически
Stories
Kома

Аз съм в клинична смърт. Кома, казано на по-прост език. Винаги има нужда нещата да бъдат казвани на по-прост език, защото тогава те биват разбирани. Понякога обаче се налага и да ги казваме на по-сложен език - за хората, които не искат да разбират нещата, а да ги наричат.

Намирам се в това състояние от известно време - дали е дълго или не, не бих могъл да кажа. А и как е възможно да определиш величината на нещо несъществуващо.

Наричат го още и състояние на мозъчна смърт. А всъщност не е така. Фактът, че не съм способен да управлявам тялото си, не означава, че мозъкът ми е мъртъв. Напротив, той работи, но на едно много по-различно ниво. Всички мисловни процеси, които се извършват вътре, зад стените на сравнително малката ми черепна кутия, са насочени в една различна посока, към една различна област. Тази област всъщност е вселена. И тя е толкова необятна, че дори и най-нищожното придвижване из нея би било немислимо и абсурдно бавно, ако би трябвало да го извършвам затворен в рамките на тялото си. Рамките, не оковите. Нарочно избягвам думата "окови", защото тялото не е клетка. То е рамка. Въпрос единствено на гледна точка е дали ще приемаш едно нещо като ограничаващо те, неприятно и грозно или като освобождаващо те и красиво. Ето затова и аз наричам тялото си "рамка" - защото вътре в нея е вкаран фрагмент от една огромна картина, от която в същността си човек е неразделна част. Разбира се, самото съществуване на рамката е това което ни кара да осъзнаем наличието на нещо извън нея, като едва по-късно разбираме неразривната връзка между двете. Но пък за да видим и разберем това, което е извън рамката, ние трябва да я махнем. Ами, ето, махнал съм я - нали ви казах още в самото начало, че не съм в собствената си рамка. И следователно не мога да се занимавам с нейното функциониране.

Комата е странно състояние. Хем си парализиран и за материалния свят ти представляваш парче неподвижна плът, иначе казано си мъртъв, хем не си точно умрял. Малките и нелепи машинки, които служат за определяне наличието на "живот" показват недвусмислено, че си умрял, ама не съвсем. Всъщност на хората, които разчитат техните показания, цялата тая работа не им е особено ясна. Добре е, че поне засега те все още продължават да си мислят, че съм "жив" и поддържат рамката ми функционираща с помощта на куп жужаща, бръмчаща и мърдаща машинария. Значи, в един момент се оказва, че всички тия апарати са по-живи от самия мен, защото те са способни да работят и дори да дават живот и на мен. Звучи глупаво, нали? Е, да, ама, то човек като вземе, та се порови из голяма част от определенията, с които си обясняваме разни неща, ще излезе, че и те са от глупави по глупави. Нека не се ровим из тая област сега. Не за друго, ами защото е заразна. Глупостта имам предвид.

Нека се върна на въпроса за моята кома. Лежа си аз, значи, т.е. моето тяло си лежи, в едно болнично легло, около него разни машини живеят, че и на тялото ми живот дават, а от време на време разни хора, гледащи умно, идват и още по-умно ме наблюдават и си записват разни неща. Чудят се дали си заслужава да ме поддържат в това ми състояние. Пресмятат. Всъщност те не пресмятат шансовете ми да се върна обратно и да поема контрола над собственото си тяло в моите собствени ръце. Те пресмятат ползата от едно такава евентуално връщане. Работоспособност. Способност за нормално мислене, здрав разум, иначе казано. Тези двете са неразривно свързани. От тях се определя коефициентът на полезност на моето съществуване. Дали ще им върша работа или не. Т.е. дали ще съм способен да удовлетворя исканията на обществото към мен. Ако работя, произвеждам и консумирам произведеното, всичко това в рамките на общоприетата норма, то аз съм полезен. Икономически рационално е моето съществуване. Здрав разум има в моята глава. И тогава си заслужава поддържането на тялото ми в "бойна готовност" за завръщането ми обратно, когато ще мога да бъда полезен. Струва ви се странно, така ли? Не, ще кажат веднага някои от вас, не, те, лекарите, го правят от човещинка, от добронамереност, от... Ох, позволете ми да повдигна леко едното ъгълче на вкочанените си устни и да се усмихна... иронично. А-а-а, но едно такова движение ще ги накара, лекарите, да решат, че се съживявам. И ще хукнат насам-натам, да се опитват да ме досъживят и да върнат разсъдъка ми там, където му е мястото. Точно затова и няма да го направя.

По-добре ми е в клинична смърт. Защото така наблюдавам. Разглеждам.

Също като дребничък японец, когото са пуснали в Рая, а той цъка ли цъка с фотоапаратчето си.

Но това май няма да продължи още дълго. Знам си аз. Защото днес, преди няколко часа, до леглото ми идва един от по-големите специалисти. Важна клечка, всички него слушат. Та, погледна ме той, сетне поразлисти папката, в която пише разни неща за мен. Какъв съм, защо съм. Защото в страницата с лични данни пише нещо от рода на: "Еди-кой-си, на толкова и толкова години, професия; писател, поет." Ох, ето тука сгазих лука. Ами то на кого му е притрябвало в днешно време такъв като мен. Рационалност ли?

Ефективност? Производителност? Здрав разум ли? Друг път! Обикалям насам-натам, зяпам по цял ден и пиша разни работи. Че и все готини жени чукам - хем красиви, хем що-годе умнички - омайвам ги с дар слово, а после и с други дарове. Въобще - един живот водя... - все в ущърб на онези, които пишат правилата. А и какъв е смисъла да спасяваш някой, дето после ще се опълчи срещу тебе и твоите правила, и цивилизацията ти. Храни куче да те лае. Май прекалено много бях взел да лая, то и за това съм сега в кома.

А, ето го пак същия онзи образ, интелигентния, дето все него слушат - шеф им е явно. И други идват след него. Оглеждат ме нещо. Разлистват папката. Гледат цифричките по дисплеите на разните му там машини. Един от другите се пресяга и натиска някакво копче. Светлините по дисплеите изгасват една след друга. Устните ми потрепват в едва забележима усмивка.