Отклонения, лирически и прозаически
Fragments
Лавина

Една гигантска снежна вихрушка от хладни, бели късове, която, така ти се струва, пълзи бавно надолу по планинския склон. Земята в краката ти едва доловимо вибрира, а ударите на сърцето ти отекват вътре в черепната ти кутия. Стоиш така, неспособен да помръднеш, леко източил врат и с присвити очи и следиш като на бавен кадър движението на снежната маса. Някъде, в единия край на вцепененото ти съзнаие, долу, вляво, пулсира светлинка, която, макар ти да не й вярваш, настойчиво повтаря, че пред невиждащите ти очи всъщност преминават вселени от образи, които сякаш някой прожектира отвътре. Едва наскоро си разбрал какво означава това - тези образи не преминават през външните ти рецептори за звук, светлина и форма. Това са образи отвъд формата, те я надхвърлят и понякога, понесен от този величествен вихър, ти си неспособен да си припомниш формата, дори самото й съществуване. Остава единствено смисъла, който е във всичко и около всичко, а ти ежедневно се срещаш с хора, които те зяпат учудено, докато ти, като в танц, преминаваш от тема в тема, от звук към звук и картина в картина. За тях е напълно необяснимо как е възможно някой да мисли по подобен начин за нещата и за връзките между тях. В ненадхвърлящото категориалността свое мислене, те са неспособни да разберат, че това не е начин на мислене, а просто мислене. Там няма гледни точки, защото всичко е видимо, като едно цяло. Погледни към някое късче природа, където няма човешки творения. Там всичко си е на мястото - плътно и присъстващо - дори когато не виждаш закономерности в неговата подредба. За този начин на мислене говоря. Когато виждаш хармонията и нехармонията, както и пътищата, които ги свързват.

ЛАВИНА

Виждаш две слънца, едно до друго. Едното е огромно, тъмно-червено, пулсиращо, вибриращо, запленяващо с магията на танцуващите пламъци. Другото е десетки пъти по-малко, ярко като току-що пламнала свещ - струва ти се, че в него са спотаени множество нови огньове, които горят единствено в бъдещето, което е фантазия. Двете слънца са свързани помежду си с огнена нижка, която изтънявя с приближаването си към по-малката звезда.

Животът ти се състои от непрестанното преливане на звездна материя от едното слънце в другото. Ти си едновременно и слънцата и това, което ги свързва, и съставя. Някъде в миналото ти съществуват безброй дни на неуспял баланс, когато преминаването ти през ежедневието е изглеждало също като паданията ти от колелото като малък, когато си се влачил по корем и по лице в прахта, а малките камъчета са се забивали в кожата ти. Понякога, сещаш се, ти си бил най-перфектния колоездач на този свят - когато вятърът е свистял в ушите ти, очите ти са сълзяли, а картината е препускала срещу теб, подобно на стадо бизони - с трясък, миризма, тътен и прах - а на теб неимоверно много ти се е искало да изкрещиш. С пълно гърло, за да те чуе целия свят, за да разбере, че ти преливаш от щастие. Радост, опиянение, удоволствие и детски възторг струят от теб и се изливат подобно на могъщите вълни на снежна лавина, чиито мирис ти вече усещаш - миризмата на сняг, който кипи и бучи в ледени пламъци.

Остава само миг, преди да те връхлети...