Отклонения, лирически и прозаически
Fragments
Огледално Мълчание

Случвало ли ти се е да мълчиш дълго? Да не ти се ще да казваш каквото и да било, дори да се оплачеш от това, което те е накарало да мълчиш. Ей така, просто да стоиш; хората около теб могат да си помислят, че чакаш някого. Може би, когато си се спирал, за да помълчиш, си си мислел, че чакаш нещо, някого или че поне другите ще си помислят така. Погледът сякаш търси нечие лице сред минаващите. Макар да знаеш, че градът е друг и да осъзнаваш, че и годините са други. Великото очакване. Ако очакваш градът да те смаже със своята гнилост и го показваш, то можеш и да станеш светец или мъченик, или поне известен писател. Отричаш действието, макар да знаеш, че движението е първопричина за съществуването. Мързел или просто ориенталска нотка в характера? Ако си материално осигурен, няма значение. Но ако си гладен? Спасението е философски да заключиш, че човечността у хората намалява главоломно. Е, някои от тях компенсират тази липса като хранят уличните псета с кренвирши. Отричаш достойнството, но все пак не можеш да поискаш от другия да те нахрани. Защото той ще започне да те храни със сентенции – за това как, ако истински искаш, ще имаш; понякога изглежда невъзможно, но ще успееш, ако вярваш. Конкурентното общество изисква от теб да успяваш, на каквато и да е цена. Ами ако местата за тези, които ще бъдат спасени отдавна са свършили и е останала единствено рекламата? Крепи ли Надеждата човека? Или бяха краката, които напоследък не ти се иска да употребяваш много–много? Ами ако ти кажат, че някои хора прохождат с дървени крака дори, ще наведеш ли глава засрамен? Не се срамуваш от себе си, нали? Вече си се извисявал, многократно и си видял, че от високо хората са далече. Понякога се усмихваш (или подсмихваш) като видиш извисена книга и някой, който протяга ръце нагоре за да я разбере. Трябва да се научиш да коленичиш, за да целунеш небесата – това е от една песен. Не че твоите стихове са по–лоши – напротив – дори и фенове си имаш. В какво вярваш сега – за успеха вече казахме – не става… доброто е относително понятие, а в една книга прочетох, че понятието “свободна воля” съществува единствено на Земята – от около 300 000 разгледани разумни цивилизации. Не знаят ли тези, които четат, че докато ти си писал техния смях всъщност ти е горчало някъде в стомаха? И какво от това, че не си единствения? Живот ли е животът без мечти? Разстоянието винаги е в първата крачка, но нали в края на краищата трябва да унищожиш, за да сътвориш наново, защото иначе ще бъде просто поредната доза успокоителни. Много THC и може би ще успееш да Му кажеш, че все пак Планът Му не те кефи и ще ставаш редактор.

А той ще ти отговори ли? Нали и Той мълчи отдавна, даже не се и оплаква…