Отклонения, лирически и прозаически
Fragments
Мразя Да Мисля

Увод в Мисленето

Надпис на предния капак на едно такси: “мразя да мисля”. Вратата му е отворена и полуоблегнал се отвън на колата е шофьора му – с обем близо една трета от този на колата. Къси дънкови гащи, черна фланелка, закачен на колана GSM, огромна, брадясала свинска глава. Чопли семки.

Вървя по улицата. Сто метра по–нагоре лежи умрял пудел – точно до бордюра, къдравата му козина е мръснобяла. Има мухи. Из главата ми се върти началото на някакво стихотворение:

"Навярно там високо горе
Творецът е умрял от самота.
Hалапал дулото,
а спусъкът е дал началото."

Мисля си как искам лист и химикал за да го запиша. Не съм писал свестни стихове от няколко месеца. Замалко да хвана хемороиди от напъване. За какво да пиша? За живота ли?

Преди време – 3 години (т.е. 1999) – бях написал едно есе – "Какво е да напишеш книга?" Всъщност беше началото на книга – нарекох я Second Book Of Revelations. Първата книга – Among Myselves, не беше завършена, но поне имах идеята и много, много изписани страници – няколко тефтера. Ежедневието ми се състоеше от мисли за Надя, разговори за Надя, стихове за Надя, разкази за Надя, понякога и срещи с Надя. Някъде помежду всичко това бяха университета, приятелите, жените, които ме желаеха, а аз не забелязвах, няколкото house–партита, които направих, изпитите, летните ваканции, в които бях далече от Нея, Хенри Милър и книгата, която растеше в мен, докато минавах през себе си и познанието като метеорит. Където и да отидех съскаше и хвърчаха искри. “Животът е прекрасен – ако си в Париж и си на 22.” Аз бях в моя Париж – там имаше всичко. Там бях Аз, там беше и Тя и всичко останало, което беше милиони думи върху стотици страници. Когато се зачета в тогавашните листи, виждам научаването, виждам гигантските пламъци на познанието, в които горях. Пепел ли беше, каквото написах, за да посипвам с него главата си? Не остана мастило да разпали жаравата – понякога се моля на листа да не си отиват стиховете. Коя книга не пиша сега – тази, която започнах ли?

Добавих 15 части от живота си към мегабайтовете на отрочето си – лирическите и прозаически отклонения, както ги бях кръстил – от името на малка книжка, която беше всъщност десетина листа, изплюти от принтер, защипани е телбод – на предната им страница пишеше:

Отклонения, лирически, посветени главно на една жена.

Бях направил две копия – едното за мен – по празнините на страниците му имаше и други стихотворения, които бях драскал по–късно. Второто подарих на Надя – за рождения й ден – свята дата за мен – нормалното ми желание да правя жертвоприношения в краката й, за да стигна между тях, тогава придобиваше една особена форма – и особена идейност, в която, осъществявайки я, се опитвах да сложа всичко, което можех да дам, за да се докосна до нея, за да мисли тя за мен, за да се срутя бездиханен там, за да намеря миг покой, да мога да вдъхна от въздух, който не носи нейното име.

Тогава тя си отиде от мен. И вече я нямаше по улиците на моя Париж, нямаше я в баровете, в дискотеките, дори и от мислите ми си отиде. Вече виждах само себе си – прогледнах, но какво видях?

Една лятна вечер, в началото на един август, аз станах от една пейка в парка, където се мъчех да надделея над някаква вътрешна тежест, в компанията на още 7 или 8 момичета и момчета. Навлязох някъде между дърветата в градския парк. Беше тъмно и сенките тук–таме ставаха по–плътни или по–бледи. На двайсетина метра беше пейката, оттам долитаха гласове, а на мен ми се пикаеше. Нещо странно, някаква безпаметност последва – панталонът ми бил мокър, когато ме занесли у дома ми, а по лицето и ръцете останаха белези.

Когато отворих очи на другия ден вече виждах по друг начин или поне успешно си въобразявах, че е така, а всъщност разлика нямаше – само дето вече нищо в света около мен не изпъкваше.

Отклоненията ми взеха да увеличават обема си – нарекох ги Лирически и Прозаически, а с помощта на DEXTER успяха да се появят и в интернет.

Поредна студентска есен, всъщност последната. Появих се в Търново с желание. Да бъда, да имам, да говоря, да правя. Освен желание имах и половин килограм трева. Някои от старите познати, които сега придобиха по–голямо значение, станаха допълнителни притегателни центрове – дойдоха нови хора. В една малка стаичка, малка за живеене дори и за сам човек, с вградена в гардероба мивка, ние бяхме пет или шест, или десет, или повече хора – сгушени уютно, не просто присъстващи един до друг, а живеещи заедно. Стаята, с главна буква, беше Център, а аз бях в Центъра, а той често беше около мен, дори и във мен. Имах приятели, имах пари, имах жена, имах трева, имах стихове, имах възможност да си правя сайта (научих се как); имах едно плътно, гъсто безвремие, в което бях като в пашкул – топло, уютно, хубаво, вкусно, забавно, бурно, тихо, романтично, екзотично. Много неща се случиха тогава, сигурно ще трябва цяла една книга. Кога ще дойде тя? Кога ще започна отново да пиша? А сега започнал ли съм? Или е само проблясък, проникнал в мъглата – буря ли е или дебел слой пръст над мен?

Има ли още защо да се пише – можем ли, ние, дето имаме мастило вместо кръв, да спрем да пишем? Спрем ли, сякаш умираме, защото живеем, а животът е толкова скучен, около теб само простосмъртни, които щъкат подобно на бълхи от място на място – търсят къде да се спрат, да посмучат, да се разплодят и отново да щъкат.

“Ние сме богове – трябва ни някой Олимп, за да сме живи” – каза Андрей, докато се отдалечаваше, полуобърнат, полупрегърбен и махна с ръка. Аз постоях две–три секунди и тръгнах по пътя към вкъщи. Малко по–нагоре видях едно такси – на жълтия му капак дебел простак, чоплещ семки, беше залепил надпис “мразя да мисля”. Имаше и много други хора, но хора ли бяха – седяха по столовете на няколко бара, вървяха по улицата, гледаха от прозорците и балконите на бетонните си клетки, гледаха от прозорците на колите си, между краката на жените, търсеха парите, бърбореха, дърдореха, ломотеха, псуваха, мразеха да мислят и мислещите, пиеха, ядяха, пърдяха, ебяха или мислеха за ебане, искаха, изискваха, продаваха и препродаваха живота, търсеха от кого да го вземат, откраднат или изтъргуват, за да включат и себе си, някак си, в търговската верига “Живот и Аксесоари”, която, с бумтенето на производствените си мощности създаваше един непрестанен ритъм, един изкуствен пулс за всички, които имаха недостатъчна сърдечност, а машините, турбините, двигателите, бълваха отпадъци – в които газим, които ядем, които търсим, които даваме, които получаваме, които желаем, които ни убиват. А мъглата, за която се питам предвестник на буря ли е или са двата метра пръст върху мен, или пък и двете – мъглата понякога се разкъсва и осветява някое чисто бяло пространство, някое парче душа, което, воден от убийствено желание, сякаш наскоро убито, но помръдващо още – аз запълвам с мастило. За да знам след време, когато го препрочитам – че съм живял, защото съм смилал живота през себе си.