Отклонения, лирически и прозаически
Essays
За Писането

Какво е да напишеш книга?

Какъв е смисълът от безкрайното подреждане на ред след ред, поставянето на дума до дума, на движението на писалката по тънките сиво-черни очертания на редовете. Тя оставя по тях мастилени петна с различна форма и големина, които се опитват да приютят в себе си странната смесица от мисли и чувства, напираща в главата на някой чудак; смесица, търсеща отвор, от който да се излее и разтече, засъхне, приемайки разкривената си синкава форма върху поредния лист хартия. Букви, букви, букви. Символи, съдържащи в себе си виденията на един надраснал себе си мозък, който тръпне в желанието си да разтроши оковите на черепа и да разпръсне своето семе навред; навсякъде, докъдето е способен да достигне, карайки своите видения да оживеят и задишат наравно с всички други обитатели на малкия ни стъклено-керамичен свят. Може би това е смисълът? Да се изпразниш, достигнал точката на оргазъм, бълвайки сперма или букви в съзнанията на околните, опитвайки се да ги заплодиш, забремениш; стремиш се да пресъздадеш себе си, да сътвориш нещо свое, което да бъде част от теб, но същевременно и нещо непознато. Защото децата, макар да са частица от своите родители, са и самостоятелни човешки същества, всяко със своята индивидуалност, съществена или не, привличаща или безинтересна, но съществуваща.

Писането е секс; писането е едно яко чукане, което завършва със струи сперма, излели се в утробата на читателя, милиони сперматозоиди, които биха могли да поставят началото на нов живот, ако, само ако съзнанието не е фригидно. Проблемът обаче е, че повечето мозъци са путки без следа от способност да заченат. Семето се пропилява, изгубва се, понякога завинаги. А някои путки бъкат от противозачатъчни, произведени от компанията “Общество & Предразсъдъци”, ООД. Това е друг въпрос.

Става дума за писането. За писането като същност, дейност, която има своята същност и както всяка една дейност, то си има способността да предизвиква усещания.

А усещането, което изпълва вътрешността на душата е несравнимо с кое да било друго усещане. То е могъщо, всеобхващащо, изпепеляващо, вдъхновяващо за нови усещания.То е процесът на сътворяване; тук пръстите, стиснали здраво химикалката са се превърнали в една тръпнеща от болка и стаено очакване вагина; те раждат, раждат омазани с кърваво-сини петна децата на огромния, суетящ се в нетърпението си, нервничещ мозък-пенис. Точно този процес е способен да докара извършващия го до състояние на неизмерим екстаз, невероятен по величината си оргазъм, карайки изпитващия го да изригне като атомна бомба, зад чиято метална обвивка само допреди секунди са се стаявали милиарди единици мощност.

Доброто писане е добър секс. Писането с желание, написването на това, което винаги си искал да кажеш е като онова страхотно и неповторимо чукане, за което винаги си мечтал. Бих могъл да сравня движението на връхчето на химикала по протежението на празните дотогава редове със забързаното, рядко подчиняващо се на правилен, ненарушаван ритъм на сгорещения до парене член навътре и навън в разтворените обятия на малката, тясна, вишнево-червена дупка между краката на жената - жената, защото именно тя е онази, която винаги си желал. Не просто жена, а онази жена, жената; защото удоволствието от случайно изчуканата, срещната на улицата за пръв и последен път жена е твърде нищожно в сравнение с удоволствието от чукането с жената, която ти си желал. Тук насладата от самия акт граничи едва ли не с перверзност – защото писането само по себе си не би представлявало нищо особено, заслужаващо някакво по-специално внимание, ако не криеше в себе си екзотиката на фантазираното, желаното, преплетено с омаята на едно пътешествие из дебрите на свят, който всеки път ти се показва в различна светлина; един свят на полусенки, които променят формата си дори и при най-лекия полъх на вятъра или движение. Той е изпълнен с полувидими фигури, които са се притаили, очакват теб, именно теб на всяка една крачка от твоето пътешествие, за да ти се покажат набързо при поредното краткотрайно проблясване на някой слънчев лъч, в цялата своя магия и красота и после също тъй бързо да трепнат и изчезнат, карайки те да запрепускаш след тях задъхан из дебрите на книгата. Тогава ти си очарован, замаян, заслепен, препрочиташ, подчертаваш си любими фрази и пасажи, за да можеш да се върнеш при тях, поел си дъх от неспирната гонитба с мисълта на автора-творец. Иска ти се да запомниш всичко, дори и местата на препинателните знаци, но не можеш. Затова се връщаш там отново и отново, без край, без втръсване. Също като оргазма - кой помни своя оргазъм, но нали пък всеки се връща непрестанно при него…

Това е плодът на писането с желание; ето, виж, това е рожбата на слялите се в едно две потни, тръпнещи тела, които са копнели едно за друго, избухнали са щастливия оргазъм, причинен не толкова от механичното дразнене на нервни окончания и повърхности, колкото от нежните докосвания на чувства и мисли, превърнали се в огнен порой, оргазмена стихия, тогава, когато са имали възможност да бъдат разбудени и сляти в едно. Говоря за чукането с любимата жена, говоря за писането с удоволствие, говоря за страстното сътворение на нещо желано.

А когато върху листите се заредят една след друга думи със сухи и сиви, безжизнени, противопоставящи се на естетическите закони тела и форми, тогава писането се превръща в евтин порно филм, в който напомпан мъжага със сумтене пъха кура си в зейналата паст на избръснатата и с провиснали срамни устни путка на затлъстяла шведкиня с отпуснати цици с огромни зърна. Те репетират, за кой ли път, едни и същи безжизнени животински пози на поредното, оцветено в изкуствено и натрапващо се до повръщане розово ебане. Вярно е, че то възбужда. Едва ли има човек (било то мъж или жена), който да остане равнодушен при наблюдаването на такава една сцена, без в главата му да се пощурат поне за секунда натрапчивите мисли за смяната му с едни от онези, които само преди малко е видял. Порното вдъхновява. Събужда желанието за направата за нещо подобно, ако не и същото. Само че във фантазиите ви изниква вашият образ и …образът на някого, когото желаете. Можете да направите същото това чукане, което сте видели, но то ще си бъде ваше, с вашите малки особености и разлики. И вярно, че в очите на някой друг вашият сексуален контакт може би ще изглежда такъв, какъвто е бил и онзи по телевизията, но за вас той ще си е желан и добър. Ако го правите с желание, с фантазия.

А тогава, когато вашето интимно преживяване има в себе си някакво очарование и за другите, за тези, които евентуално биха го видели, то се превръща в еротика. Това е разликата между порното и еротиката. Не толкова показването или не на половите органи, колкото начина на показването им. Важна е чувствителността на участника, участниците, правещият, творящият, пишещият. Ако у него липсва тази чувствителност резултатът е порно. Сивото, скучното, протяжно и сухо писане, писане по въпрос, който не предизвиква искреното вълнение и възхита от същността си у читателя е онази долнопробна помия, с която ежедневно биваме заливани от всевъзможни места, по всевъзможни начини. Има пишещи и писатели. Разликата между тях се открива в страстта, с която е изписана всяка една дума, от треперенето на ръката, стаено във всяка една сричка, видимо за онзи, който чете, а не просто прочита.

Прочитането е свързано с онзи вид писане, което е долнопробно, впечатляващо за миг, но забравяно. То е онова писане, което не сътворява картини, не ражда сънища, а просто съществува. Писане заради самото писане. Подражание. Секс, който някой прави заради това, че му се иска да чука… нещо; защото хормоните блъскат отвътре.

Прочиташ нещо… а след това, може би, го четеш.

В мисълта на възприемащия текстовото съдържание винаги се наблюдава една тенденция към търсене и, вероятно, откриване на дефективността на прочетеното. Заработва критическото у нас - с две думи - ставане разумни. Неговата цел е да подчертае, да посочи на останалите грешките на твореца; понякога, макар и рядко, за да го прослави. Ненужно. Човешкото възприятие е индивидуално; характеризира се с уникалността на възприемане на образите от действителността. Способността да обясниш на събеседника си впечатленията, които си получил при съзерцаването и обмислянето на даден обект е похвална, особено когато е съчетана с умелия подбор на изразни средства. Но ето тук свършва магията, доколкото можем да приемем, че тя въобще съществува в дефективно-търсещото, иначе казано, критическо писане. Защото предстои сблъсъка с практическата невъзможност впечатленията на другия от същия този обект да са напълно идентични с твоите. Донякъде, вярно е, такава една идентичност е вероятна. Но цялостна такава – това е невъзможно. И тогава пред възприемащия се откриват две възможности – да приеме чуждото описание, считайки го оттогава нататък за свое или да го отхвърлил, вероятно възползвайки се от някоя, подхвърлена от него идея. Личността, която не притежава умението да сътвори свой образ, плод на нейната собствена, вътрешно-душевна реалност обикновено приема поднесеното и го адаптира, понякога дори направо го архивира като свое. А личността, която е била, поради някакво си там стечение на обстоятелствата надарена със способността да ражда, се втурва презглава в света на сътворението. И започва да пише.

Предстои изживяването на оргазъм. Ето го – той идва, бързите потрепвания на вагиналната стена се учестяват, триенето на члена-нашественик става все по-бързо и по-бързо, по-възбуждащо и по-възбуждащо. И идва изригването. Един сякаш безкраен фойерверк от милион огнени искрици, кръжащи, въртящи се бясно, сътворяващи приказка в небесния ефир. И ако уменията на този, който е проникнал в теб са истински големи, ако чукането, довело до този оргазъм не е било онова обикновено порнографско такова, а е било съпроводено, предшествано, примерно, от нежния блясък на малката свещ, от едва доловимия във въздуха леко тръпчив аромат на тъмно-червено, искрящо на оскъдната светлина вино; върху устните все още се усеща докосването на другия, нежно спуснали се надолу, то тогава същият този оргазъм може да бъде последван от още един… и още един… и още един…

Post coitum omnia tristiа sunt. Римската сентенция, завършваща смисловия цикъл на сътворяването в писмена форма (и другите форми, естествено, но тук става дума за тази). След съвокуплението идва тъгата. Потапяне в обятията на мисълта; един след друг изникват въпроси – Защо? Как? … Разсъдъкът се впуска в търсене на смисъла на вече извършения процес на писане. Задаваш си въпроса "Какъв е смисъла…?" Какво е да напишеш книга?

Да покажеш на останалите, всички тези, които биха я прочели, една част от себе си. Процесът на писането е процес на себеразкриване пред публика, чиито брой би могъл да е равен на населението на един малък свят. Свят, който те гледа, жадно впил очи в малката точица на подиума, осветена от дузина прожектори – една дребна, едва забележима фигурка, която се разсъблича трескаво или пък мудно, с хъс или с потиснато желание; дрехите, скриващи плътта падат по дъсчения под една подир друга и показват на нетърпеливата тълпа твоето тяло, теб, фигурата ти, образът ти, същността ти, вътрешността ти и душата ти дори. Ти си там, изложен на хилядите зяпнали те погледи, потреперваш леко от внезапния, втурнал се на сцената хладен повей на вятър, или пък от неразбираема, неясна тръпка на страх. Страх от какво? Озърташ се плахо, устните ти леко потреперват, повдигат се нагоре и оформят на лицето ти загадъчна усмивка. Погледът ти се плъзга по лицата на тези, които успяваш да видиш, другите остават просто мъгливи сенки. Опитваш се да прочетеш върху тях нещо, да откриеш някаква реакция, да чуеш нещо. Някъде из от задните редове се надига глуха вълна от мърморещи човешки гласове. Постепенно започваш да различаваш отделни думи, след това цели фрагменти от изказвания, разпознаваш отделни гласове, улавяш емоционалния привкус на казаното. Понякога дори успяваш да свържеш някой глас с дадена фигура. Чуваш… Слушаш… Чуваш… Разбираш… Чуваш… Гласове, говорещи лоши думи, гласове, казващи думи, но при все това мълчащи…

И изведнъж си казваш "Защо ги слушам?! Защо по дяволите го правя?! Защо имам нужда от тяхното одобрение или неодобрение?!" И веднага си отговаряш: "Та нали те са моята публика, публиката, пред която, за която аз се събличам…" Опитваш се да убедиш самия себе си, комуто противоречиш с мислите си, че четящите са важни, въпреки, че в самото начало писането за теб е било просто един процес на освобождаване, изхвърляне на насъбралата се вътре в теб енергия. Писане заради самото писане. Редиш думи, за да оформиш сам за себе си твоите мисли, които тогава, объркани вътре в теб, тук, сега, на листа изглеждат тъй ясни и конкретни, чисти, прави; дори така, препрочитайки ги по-късно ти ги възприемаш в тяхната абсолютна пълнота, съзирайки елементи, за чието съществуване дори и не си подозирал. Разбираш неща, които са ти се стрували неразбираеми; разбираш неща, които са ти се стрували разбираеми; сега вече те се твои, но те имат и свой, нов, още по-ясен смисъл, който си искал да вградиш в тях от самото начало, но все нещо ти е убягвало. Понякога за да видиш себе си имаш нужда от огледало, което ти сам трябва да си изработиш; виждайки отражението си в него ти можеш да прогледнеш; но не забравяй, гледайки, да си затвориш очите…

Едва по-късно откриваш дефектите. Те са там, съществуват, били са там от самото начало, но едва сега ти истински ги виждаш и разбираш нуждата от поправянето им, която, разбира се, не винаги е нужна. Нужна ли ти е нуждата? Ето че грабваш наново писалката и запъхтян препускаш през редовете. Драскаш, пишеш, отново, допълваш, допълваш – нови изречения, нови страници дори. Препрочиташ. Да, сега вече е по-добре. Доволен от резултата, препрочиташ отново и отново, триумфираш при мисълта, че тази тук мисъл, тази структура на познанието, която си открил е просто великолепна, просто… твоя.

Някой, някъде го прочита. Съзира сред тоновете мастило възможност за печалба и включва машините на пълен ход. Трябва да им дадеш да пият от твоята кръв. Парата свисти, пресата тежко се стоварва върху късовете хартия. Тази частица от теб започва свой собствен, самостоятелен живот; дели се размножава се, залива света, заразява го с треската, в която е пламнал твоя мозък, изпълва го с противоречиви чувства, кара го да мисли. Раждаш; ти какво? Да не би да искаш да родиш без кръв и болка? Мисълта разбужда мисли. Едно чувство винаги разпалва друго. Верижна реакция. Мозъците пращят от енергия, потоци пламтяща, електрикова синьо-виолетова светлина се стрелкат из въздуха, раздират плътта му с жужащите си тела. Светът живее. Защото мисли.

Или пък книгата ти остава забравена някъде, на някоя дълга лавица в пуста квартална книжарница. Някой се е осмелил да напечата думите, които ти си изрекъл. Защо? За да може сега прахът да се наслоява върху кориците, паяжините да се разпростират между връхчетата на кориците й и някой от ъглите на лавицата. Книгата ти е самотна, нежелана, ненужна. Тя е недочут от никого глас в пустиня, зовящ за помощ, спасение, разбиране, състрадание, внимание. Прах, пустинен пясък и сух вятър, който изсушава кожата на лицето, кара очите да смъдят, а главата неистово да боли; мозъкът бясно пулсира. След поредната пареща сълза окото успява да прогледне за миг. Съзира размит образ в огледалото отсреща. Примигва. Образът отсреща възвръща контурите си. Става по-ясен. Виждаш го. Това си ти. Застанал срещу огледалото, подпрял с една ръка оклюмалата си глава. Клепачите натежават все повече и повече, стават оловни, очите болят; нова сълза се търкулва надолу по бузата. Страдание, причинено от неразбирането, неразбиране, причинено от липсата на желание за такова. Хората нямат нужда да разбират някого, те не искат да го правят. Всички те са се затворили в себе си и пазят своите си мисли на скрито и уютно. Те не желаят твоите мисли, те си имат техни, те те молят да не ги занимаваш, да ги оставиш на мира, да не се бъркаш с налудничавите си идеи в техния личен живот. Те не искат да вземат огледалото, което ти тъй услужливо им помагаш да си направят, защото просто те вече не вярват, че все още има хора на този свят, които биха направили някому добро заради щастието, което ще им донесе това добро... Приемането, също както и раздаването на мисли изисква смелост. Те я нямат. Те се страхуват. Моля те, не ги плаши, не се опитвай да ги изтръгнеш от техните черупки, от убежищата, в които те са се спасили от мисленето, от мислите, от разбирането на света; нима не виждаш колко удобно се чувстват те така, колко им е хубаво, макар вътре в тях, в онзи мрачен ъгъл на тяхното съзнание, в който те не се осмеляват да погледнат, да се е стаило онова чудовище, което ще ги бутне в пропастта, когато дойда времето да преминат…

И ти си самотен, тъжен, умиращ. Неразбран. Непожелан. Да, хората наистина нямат нужда от мисли, които да пораждат нови мисли, които да пораждат нови мисли, които да пораждат нови мисли... Механичното им, дистанционно командвано съществуване им е достатъчно. Командвано от самите тях. Е, те поне така си мислят. Всеки един е стиснал в ръка своето собствено дистанционно и трескаво натиска бутон след бутон. Инфрачервените лъчи предават командите на мисълта обратно към тялото, обратно към съзнанието. (Някой ги е излъгал, че това е тяхното огледало.) Така функционирането е безотказно, само сменяйте редовно батериите! Дистанционното е сигурно, надеждно. "Така работим по-плавно, защото сме вградили механична част в себе си, която е перфектна и практически вечна. Щрак, щрак, щрак; работим, съществуваме. Реагираме. Произвеждаме. Функционираме. Не мислим, няма нужда! Моля! Мерси! Не, не, благодаря ви- така е по-добре, така не боли, така сърцето не започва да тупти бясно, причинявайки болка. Така препускащата кръв не издува слепоочията и не кара металните зъби на мигренозното чудовище да се впиват в нас, да разкъсва с кървавите се нокти душите ни. Така сме щастливи. Перфектни. Нямаме дефекти. Нямаме излишни фантазии, които да желаем да споделим; вътре в нас не търчат като безумни налудничави идеи, които да разпространяват гадна зараза сред хората. Така нямаме нужда да пишем…"

НУЖДА ДА ПИШЕМ. ТИ имаш нужда да пишеш, защото нещо в теб се е строшило, изскърцало е гневно, изстъргало болезнено и е спряло. И сега боли; и те кара да искаш, да искаш да се отдадеш на неблагопристойни действия, неморални постъпки, разсъбличане на самия себе си. Пред погледите на другите. Защото те смутено те оглеждат. Шушукат си сподавено и неразбиращо. След това се обръщат и заминават. Пътьом подминават забравената книга на забравената лавица, движението им кара паяжините да потреперват…

Но ти си искал да пишеш. Да кажеш… Разбирайки, че стаята, залата, светът са празни, ти все пак искаш да говориш. Започваш; обясняваш разпалено, жестикулираш, спираш задъхан, поемаш си дълбоко въздух и продължаваш. Гласът ти ехти в празното пространство. Хората са там, но всичко е изпълнено с празнота. Те функционират. А ти си се счупил и ей сега ще умреш. Защото твоите части са органични, а не механични. Ти си обречен на гибел.

Приятелски протегната към теб ръка, доброжелателен поглед, предразполагаща усмивка, ти предлагат… механизация. Вечен живот. Никакви проблеми. Гарантирано качество. Никакви смущения, които в последствие да карат главата да боли, очите да смъдят, а образът в огледалото да се размива. Вечно спокойствие…

ПРИЕМАШ!!?

Честито! Със здраве… и много щастие… Аз оставам… Знам, че може би няма смисъл. Че не съм открил отговора на измъчващия ме, глозгащ сърцевината ми въпрос "Какво е да напишеш книга… и защо ти е?!" но също така знам, че бих искал да разбера.

А след това ще мина покрай прашната лавица, ще разкъсам с дългите си, тънки пръсти паяжината, ще прокарам нежно длан по корицата, ще усетя грапавината й, ще я доближа до носа си, ще вдъхна дълбоко от острия аромат на стара книга, в ноздрите ми ще проникнат няколко прашинки. Ще кихна… Ще се закашлям… Ще издухам праха от корицата, ще я позабърша с ръкав, ще се закашлям още няколко пъти и ще седна пред огледалото.

И ще избърша малката сълза, пръкнала се от парещото око…