Отклонения, лирически и прозаически
Fragments
Дон Кихот де ла Ганджа

[размисъл – един брой]

Отдавна не съм си разказвал отминали дни. Забравям за миналото толкова бързо понякога, че се питам дали не правя все едни и същи грешки. Сюжетът ми сякаш вече е продънена тенджера – храна не може да даде, а сложа ли го на главата си, най–много за Дон Кихот да ме вземат. А един такъв като него, къде му е мястото днес, щом е нямал място и преди 500 години? Вече да се бориш с мелници дори изглежда по–блудкаво и от 800–я епизод, например, на кой да е десетилетен сапунен сериал. Казвам с мелници, защото днешния Дон Кихот е достатъчно умен, за да може да прочете етикета, сложен на видно място: “МЕЛНИЦА, произведенo в САЩ”. Вече дори и великани няма, няма ги дори и в мислите и сънищата. Самият Бог дори вече познавам в ума си. Но всъщност едва ли е нещо повече от бога на Мелниците. Защо да търча, безумен, към пресните, добре полирани дъски на мелницата и чистите, бели платнища на крилете й. Седнал съм по турски пред мелницата и пуша хашиш. Осланям се на една мисъл, беше нещо от рода на: ако искаш да минеш през някоя стена, не я руши със сила, просто седни пред нея и чакай, докато тя падне. Но това канабиолово упражнение на белите дробове и мисълта вече взе да става еднообразно, а мелниците – те дори вече ги няма. И няма нищо. Нищо, което да ме накара да се засиля през глава, с дрънчаща пробита тенджера на главата, на устните ми Нейното име, към някой жесток гигант. Да бъдеш рицар вече кара дори и жените, и най–романтичните от тях, да се подсмихват съжалително. Загубих се някъде в една празнота, загуби се някъде и рицарството ми, а лошото е, че рядко ми се ще да го търся вече, заобиколен от продавачи на мелници. Стихотворенията ми – удари с меча по въображаемия враг вече дори не са и вопли за милост; когато спре да те боли болката, си казваш че си помъдрял. Или ставаш по–безчувствен? И всяка преодоляна болка всъщност открадва по нещо от чувствителността ни, човечността тоест. Един ден, да, ставаме почти неуязвими за чуждите злини, но не ставаме ли всъщност още повече сами, предпазени, спасени, на сигурно? “Приятел верен си вземи…”, а защо да не си взема целия свят? Защо въобще трябва да си вземам нещо и да ходя някъде? Защо да бъда и да си задавам вечния въпрос (“да бъдеш или не”), макар от въпроси, както и от отговори смисъл няма. Защото със или без тях секундите отхвръкват назад като бели листи, разхвърляни из въздуха от крилете нa вятърната мелница. Вятърът отвява и разсейва дима на поредния джойнт, а аз чакам да падне стената. И сякаш със чакането си аз я вдигам, тази стена, сякаш съм тръгнал да си купувам мелница, за да мога, подпомогнал фантазията си, да изсънувам великан, а после и една любима, заради която да се бия, потърсил чест и слава, и мъдрост, и победа над злините. Но няма любима – любимата има очаквания, изисквания, принципи или пък болно минало, или пък страх от бъдещето, но и от хлебарките и каква е тази глупост със спасяването на света въобще? – искам да си мой и толкова! А после си казвам – е, добре де, нали още отдавна разбра, че да обичаш не е да притежаваш, но всъщност любов ли е, когато я искаш?

Кога ли ще свършат батериите на тази вятърна мелница? Няма копче за спиране. Заради видените от друг(ите) ли кадри наш живот живеем, макар да вярваме в друго? Аз стоя, а стената не пада. Но, всъщност стена няма, а аз съм се вкаменил от тревата…

2002