Diversions, Lyrical and Prozaiic
I Stand Here Ironing Стоя си и си гладя
Tillie Olsen Тили Олсен

Стоя си и гладя, а въпроса, който мизададе, се движи тромаво напред-назад заедно с ютията.

"Ще ми се да можеш да намериш времеи да дойдеш, за да си поговорим за дъщеря ти. Сигурна съм, че можеш да мипомогнеш да я разбера. Тя е млада и има нужда от помощ, а аз имам желаниеда й помогна."

"Кой има нужда от помощ?" Дори да дойда, каква полза от това? Мислиш си, че като съм й майка, аз имам ключ към нея или пък ще ти помогна да откриеш такъв? Тя е вече на 19. Всичките тези годинитя е живяла извън мен и отвъд мен.

А и стига ли ми времето да си припомня, да отсея, да претегля, да оценя и да пресметна? И ако започна, то ще се наложида прекъсна и ще трябва пак да започвам отначало. Или пък ще се изгубя внещата, които съм направила или не съм, в ползата от тях или в тяхната неизбежност.

Тя беше красиво бебе. Първото и единственотоот петте ни деца, което се роди красиво. Нямаш си и представа, колко ново и колко трудно ми беше да опазя тази нейна красота. Не си я познавала презвсичките тези години, в които я смятаха за обикновена, не си я виждала каксе взира в бебешките си снимки и как ме кара да й разказвам отново и отновоколко е била красива - и ще бъде, така й казвах - и колко красива е сега- за тези очи, които можеха да видят. Но виждащите бяха малко или не съществуваха изобщо. Включително и моите.

Аз я откърмих. Сега мислят, че товае важно. Всичките си деца съм кърмила, но с нея, с измъчващото ме еднообразие на първото майчинство, аз постъпвах така, както казваха книгите. И макар плачай да ми късаше нервите, а гърдите да боляха, аз чаках дотогава, докато часовникът не кажеше да спра.

Защо това е първото, което ти разказвамли? Дори не знам дали е от значение и дали обяснява нещо.

Тя беше красиво бебе. Издаваше прекрасни звуци. Обичаше движенията, обичаше и светлината, обичаше и цветовете, и музикатаи платовете. Лежеше на пода в сините си дрешки и пляскаше толкова силно с ръце и крака, че те подпухваха. За мен тя беше чудо, но когато стана на 8месеца, трябваше да я оставям денем при жената от долния етаж, за която тяне беше никакво чудо, защото аз работех или си търсех работа и защото бащай "не можеше повече" (така написа в прощалната си бележка), "да споделя лишениятас нас".

Бях на 19. Светът беше неспокоен, светътпреди Голямата депресия. Хуквах веднага, щом слезех от трамвая, побягвах нагорепо стълбите, а там миришеше на вкиснало и, будна или пък заспала, но самоза да се събуди веднага щом ме види, тя започваше да плаче тихо, без да спира- плач, който все още чувам.

После си намерих работа нощем, за дабъда с нея през деня и така беше по-добре. Но се стигна до момента, в койтотрябваше да я оставя при семейството на баща й и да я напусна.

Измина много време, преди да мога дасъбера пари за билета й обратно. А пък тогава тя се разболя от шарка и азтрябваше да чакам още. Когато най-накрая се завърна, едва я познах - походкатай беше бърза и нервна, също като на баща й, тя изглеждаше като баща си - слаба,облечена в бледо червено, което караше кожата й да изглежда жълта, а белезитей от шарка да изпъкват. Цялата й бебешка красота си беше отишла.

Стана на 2 години. Достатъчно голямаза детската градина, така ми казаха, а тогава аз не знаех това, което знамсега - умората на дългия ден, горчивината на съвместния живот в детските градини,които са просто паркинг за деца.

Само дето щеше да е без значение, дорида знаех. Този бе единствения начин. Единствениа начин да бъдем заедно, единственияначин да мога да работя.

Но макар и да не знаех, аз знаех. Знаехза злата учителка, защото през всичките тези години в спомените ми ми е останалоонова малко момче, свило се в ъгъла и нейния дрезгав глас: "Защо не си навън,защото Алвин те удари ли? Това не е причина, вън!, страхливецо!" Знаех, че Емили я мрази, макар и да не ме сграбчваше и да не ме уморяваше "Не си отивай, Мамо! "както правеха останалите деца сутрин.

Тя винаги имаше причина да си останеу дома. Мама, изглеждаш болна. Мама, аз съм болна. Мама, учителите ги нямаднес, и те са болни. Мама, снощи имаше пожар. Мама, днес е празник, така казахаи няма да учим.

Но никога не протестираше направо,никога не се бунтуваше. Сещам се за другите си деца, когато бяха на по 3-4 години - за експлозиите, за ината, за отричането от мен, за изискванията -и изведнъж ми става зле. И спирам да гладя. Какво в мен изискваше от нея тази доброта? И каква бе цената, цената, която тя плати за тази своя доброта?

Старецът, който живееше до нас веднъжми каза по своя учтив начин - "Трябва повече да се усмухваш, когато гледаш Емили." Какво е имало на моето лице, когато я погледнех?

Аз я обичах. И правех всичко с любов.

Спомнях си думите му само с останалитеси деца и когато ги погледнех, на лицето ми имаше радост, а не грижи, напрежениеи безпокойство - за Емили беше вече късно. Тя не се усмихва лесно, да неговорим толкова често, колкото нейните братя и сестри. Лицето й е свито итъжно, но когато иска нещо, колко е подвижно. Сигурно си я виждала, в нейните пантомими, нали ми каза за нейния рядък усет за комедия на сцената, койтопредизвиква у публиката такъв смях, че те пляскат и пляскат, и не я оставятда си отиде.

Откъде ли идва този нейн хумор? В нея нямаше нищо от него, като се върна при мен след втория път, когато я бяхотпратила отново. Тогава тя трябваше да се научи да обича нов баща и си мисля, че може би е било за добро. Освен когато се налагаше да я оставяме нощемсама, като й казвахме, че вече е достатъчно голяма.

"Не можете ли да отидете някой друг път, Мама, например утре?" питаше тя. "Нали няма да се бавите? Обещаваш ли?"

Когато се върнехме, външната вратабеше отворена, а часовникът на пода в коридора. Винаги се събуждаше. "Не беше малко. Аз не плаках. Повиках те три пъти, само три пъти, а после слязох долуи отворих вратата, за да можеш да дойдеш по-бързо. Часовникът говореше силнои аз го изхвърлих, плашеше ме, като говори."

Каза, че часовникът говорел силно и в нощта, когато влязох в болницата, за да родя Сюзън. Тя не беше на себе си заради треската, която предшества дребната шарка, но беше съвсем добре презцялата следваща седмица, в която ме нямаше и следващата седмица, когато се прибрах, но тя не можеше да се доближава нито до бебето, нито до мен.

Не оздравя. Остана слаба като скелет, не искаше да яде и нощ подир нощ сънуваше кошмари. Викаше ме, а аз в просъницаотвръщах "няма нищо, миличка, ще се оправиш, това е само кошмар", а ако продължеше да ме вика, с по-строг глас: "Заспивай, Емили, няма нищо да ти стане. Два пъти, само два пъти, когато и без това трябваше да стана заради Сюзън, аз отидох да постоя при нея.

Сега, когато вече е твърде късно (сякаш би ми позволила да я прегърна и да я утеша като другите), аз ставам и отивам при нея, ако простене или пъксе върти в леглото. "Будна ли си? Мога ли да ти донеса нещо?" Но отговоръте все същия: "Не, добре съм, Майко, върви да спиш."

В клиниката ме убедиха да я изпратя в оздравителен дом в провинцията,където "ще може да получава такива грижи и храна, каквито вие не сте в съсътояниеда й дадете, а и ще можете да се концентрирате повече над новото си бебе."Все още изпращат деца на това място. На страницата, посветена на обществените изяви, виждам снимките на елегантни млади жени, които представят плановете си за това как да съберат пари за него, или организират благотворителни балове, или боядисват Великденски яйца или приготвят Коледни подаръци за децата там.

Никога не слагат снимки на децата и ето затова не съм сигурна даливсе още носят онези огромни червени панделки и дали погледите им са все такапразни, когато, през една седмица, в неделя, родителите могат да идват насвиждане, "освен ако няма други указания" - както ни казваха през първите шест седмици.

Да, мястото е красиво, поляните зелени и дърветата високи, а лехитепълни с цветя. Високо горе, на балконите пред всяка от постройките стоят децата- момичетата с червените си панделки, а момчетата в бели костюми и огромничервени вратовръзки. Родителите са застанали отдолу и викат, за да бъдатчути и децата викат, за да бъдат чути, а между тях е невидимата стена "Против Зараза с Микроби от Родителите и Физическо Привързване".

Имаше едно дребно момиченце, което беше винаги ръка за ръка с Емили.Родителите й никога не идваха. При едно от посещенията тя липсваше. "Преместихая в Розовата къща," провикна се Емили, обяснявайки. "Не им хареса, когатообичаш някого."

Пишеше веднъж седмично - с изтормозения почерк на седем годишнодете. "Добре съм. Как е бебето? Ако напиша хубаво писмо, ще получа звездичка. Обичам ви." Никога не получаваше звездички. Ние й пишехме през ден, писма, които тя не можеше да вземе или да си запази - а само да изслуша, докато й ги четат - веднъж. "Просто не разполагаме с достатъчно място, където децата да могат да държат личните си вещи," обясниха ни те търпеливо, когато веднъж прекъснахме неделното си надвикване, за да им кажем колко важно е за Емили да може да запази писмата и картичките си.

При всяко посещение тя изглеждаше по-слаба от преди. "Не яде," казаха ни. (За закуска имаше недосварени яйца или каша на бучки, разказа ни Емилипо-късно, държах ги в устата си, без да ги гълтам. Никога нищо не беше вкусно,с изключение на пилето.)

Трябваха ни осем месеца, за да успеем да я върнем обратно в къщи и единствено факта, че тя успя да възвърне толкова малко от четирите свалени колкограма, успя да убеди социалната работничка.

Когато се завърна, аз се опитвах да я прегръщам, да я обичам, нотялото й не се отпускаше и малко по-късно се отдръпваше сама. Ядеше малко.От храната й ставаше лошо, а, мисля, и от повечето неща в живота. Да, тя притежавашефизическа лекота и енергия, прехвръкваше около нас на кънките си, подскачашекато топка на ластика си, тичаше по хълма; но това бяха само мигове.

Тормозеше се от външния си вид - слаба и с тъмна кожа и с вид начужденец, във време, когато се предполагаше, че всяко малко момиченце трябва да бъде едно закръглено русо копие на Шърли Темпъл. Понякога я търсеха на вратата, но никой не идваше в къщи да играе с нея и тя сякаш си нямаше най-добър приятел. Може би защото често се местехме.

Имаше едно момче, в което тя беше болезнено влюбена една учебна година. Месеци по-късно тя ми разказа как вземала дребни от портмонето ми, за да му купува бонбони. "С ликьор му бяха любимите и аз му купувах всекиден, но въпреки това той харесваше Дженифър повече от мен. Защо, Мамо, защо?" Онзи тип въпроси, за които няма отговор.

За нея училището беше проблем. Тя нямаше дар слово и не беше схватливав един свят, в който дар-словото и схватливостта често бяха обърквани съсспособността да научаваш. Нейните преуморени и изнервени учители я смятахаза "съвестен слаб ученик", който все се опитва да си навакса, но отсъстватвърде често.

Позволявах и да отсъства, макар понякога болестта й да беше въображаема.Каква разлика от сегашната ми строгост по отношение на присъствието в часпри другите ми деца. Не работех. Имахме ново бебе, но аз така или иначе систоях в къщи. Понякога, след като Сюзън порасна достатъчно, аз нарочно нея пращах на училище, за да могат всичките да са заедно.

Емили най-често страдаше от астма и дишането й, тежко и трудно, изпълваше къщата с един странно успокояващ звук. Донасях двете стари големи огледала и кутиите й с дрънкулки край леглото. Тя си избираше огърлици и обеци, капачки от бутилки и мидички, изсушени цветя и камъчета, стари картички и парцали, всякакви видове дреболии; тогава тя и Сюзън си играеха на Държави,подреждаха пейзажи или мебели и ги изпълваха с живот.

Това бяха единствените мигове на мирно съществуване между нея иСюзън. Бях останала встрани от това нещо, от това отравящо чувство помеждуим, от ужасяващото равновесие между болки и нужди, което трябваше да поддържам между тях, а в онези първи години аз се справях толкова зле.

О, разбира се, че конфликти имаше и между останалите ми деца -всяко от тях беше човешко същество, със своите нужди, изисквания, болки ипроблеми - но само между Емили и Сюзън, не, от Емили към Сюзън го имаше товаунощожително противопоставяне. Изглежда толкова просто на пръв поглед, новъпреки това не е. Сюзън, второто дете, Сюзън, със златиста и къдрава коса,закръгленичка, схватлива, с добро произношение и уверена в себе си - всичкоонова, което Емили като външност и държание не беше; Сюзън, която не успяваше да устои на скъпоценните неща на Емили и ги губеше или понякога непохватно счупваше; Сюзън, която разказваше вицове или гатанки на компанията и й ръкопляскаха,докато Емили стоеше встрани и мълчеше (само за да ми каже по-късно: тазигатанка беше моя, Майко, аз я казах на Сюзън); Сюзън, която въпреки5-годишната си разлика с Емили беше само година назад във физическото сиразвитие.

Радвам се за това бавно физическо развитие, което я направи по-различна от връстниците й, макар тя да страдаше от това. Тя беше твърде крехка за този ужасен свят на младежка конкуренция, на гиздене и парадиране, на непрестанно сравняване с другите, на завист: "Ако имах тази медна коса," или "Ако имах такава кожа..." Тя се измъчваше достатъчно заради това, че не прилича на останалите, беше достатъчно несигурна, достатъчна й беше нуждата да подбира думите си преди да проговори, достатъчни й бяха непрестанните грижи - какво ли мислят те за мен, какво ли впечатление им правя - и без да бъде всичко това умножено до нетърпимост от безмилостните биологични нагони.

Рони се обажда. Мокър е и аз го преобличам. Отдавна вече не съмчувала толкова силен плач. Времето на майчинство вече е почти зад мен, нослухът трябва да бъде постоянно нащрек за детския плач, за зова на детето.Сядаме за малко и аз го държа, и гледам навън, към черния като въглища град,осеян с малки пламъчета. "Shoogily," прошепва той и се притиска до мен. Когатого отнасям към леглото му, той вече спи. Shoogily. Странна дума, семейна дума,дума, останала ни от Емили, измислена от нея, за да каже удобно.

По този и по други начини тя оставя своя отпечатък, казвам на глас.И се стряскам като го казвам. Какво имам предвид? Какво се опитвам да осмисля,да свържа в едно? Живяла съм в ужасните години на израстване. Години на война.Не си ги спомням добре. Отново работех, имах четири по-малки деца и нямахвреме за нея. Тя трябваше да ми помага в майчинството, в домакинството, пазаруването.Трябваше да остави своя отпечатък. Сутрешни кризи и полу-истерия, докатоопаковаме обяда на другите, сресвамвв косите им, търсим палтата и обувкитеим, изпращаме всеки на училище или на детска градина, приготвяме бебето заразходка. И винаги вестникът беше изподраскан от някое от по-малките деца,книгата, която Сюзън четеше, я нямаше, домашното не беше написано. А следтова тя трябваше да бърза към онова огромно училище, където оставаше сама,където се изгубваше, беше проста капка; където си патеше заради това, чене беше подготвена и се запъваше и не беше сигурна в знанията си.

Вечер, след като сложехме децата да спят, оставаха толкова малконеща за правене. Тя засядаше над книгите си и ядеше постоянно(в онези годинитя разви огромния апетит, с който се слави нашето семейство), а аз започвахда гладя или да готвя за следващия ден, да пиша писма на Бил, или да се занимавамс бебето. Понякога, за да ме разсмее или от отчаяние, тя ми разказваше някояслучка или имитираше някого от училище.

Мисля, че веднъж й казах:"Защо не направиш нещо подобно в училищнотоаматьорско шоу?" Една сутрин тя се обади по телефона на работата ми, едвая разбирах между хълцанията й. "Майко, направих го. Спечелих. Успях, дадохами първа награда - пляскаха ли, пляскаха и не ме оставяха да си отида."

Ето че сега изведнъж тя стана Някой, сега толкова пленник на различиетоси, колкото преди на анонимността си.

Започнаха да я канят на представления и в други средни училища,дори в колежи, а после и на градски и щатски празненства. На първото, на коетоотидохме, единствено аз я разпознах веднага, защото тя, слаба и свита, почтисе губеше между завесите. А после: Това Емили ли беше? Контролът, командите,конвулсивната и убийствена палячовщина, магията, а след това рева на полудялатапублика, която не искаше да остави този рядък и скъпоценен смях да напуснеживота им.

След това: Трябва да направиш нещо за нея, такава дарба има - нобез пари и знание, какво можеш да направиш? Оставихме я сама да се справяи тази нейна дарба се насъбираше вътре в нея, затлачена и напираща, толковачесто, колкото и беше използвана и растяща.

Тя се прибира. Взема стъпалата по две наведнъж с леката си и грациознапоходка и аз знам, че тази вечер тя е щастлива. Каквото и да е това, коетоте е притеснило и те е накарало да дойдеш, не се с случило днес.

"Няма ли най-накрая да спреш с това гладене, Майко? Уистлър нарисувамайка си в люлеещ се стол, а аз трябва да нарисувам моята до дъската за гладене."Тази нощ тя е разговорчива и ми казва всичко и нищо, докато слага в чиниятаси храна от хладилника.

Толкова е сладка. Защо въобще ме викаш? Защо си загрижена? Тя самаще се справи.

Тя се качва по стъпалата към спалнята си. "Не ме събуждай заеднос другитена сутринта." "Мислех си, че имате много за учене." "О, това ли!" Тя се връща и ми казва развеселено "след няколко години, когато всичкистанем на атоми, това няма да има никакво значение."

И преди го е казвала. Вярва го. Но тъй като досега съм серовила в миналото, а и всичко онова, от което е направено едно човешко същество,за мен има голямо значение, тази нощ не мога да го приема.

Никога няма да осмисля всичките тези неща. Никога няма да кажа:тя беше дете, на което рядко се усмихвах. Баща й ме напусна, преди тя да станена годинка. А аз трябваше да работя далече от нея в първите й 6 години, когатоимах работа или да я изпращам вкъщи, или при неговите роднини. Имаше и години,в които тя получаваше такива грижи, каквито ненавиждаше. Тя беше мрачна ислаба, и изглеждаше като чужденец в един свят, в който престижни бяха руситеи къдрави коси и трапчинките; тя беше бавна там, където словоохотливосттабеше високо ценена. Тя бе дете на неспокойната, а не горда любов. Бяхме бедни,не можехме да си позволим условията за лесното й израстване. Аз бях младамайка, бях разсеяна майка. А и другите деца - и те растяха, и те изискваха.По-малката й сестра беше всичко онова, което тя не беше. Имаше години, в коитотя не ми позволяваше да я докосна. Затваряше се твърде много в себе си, животътй беше такъв, че и се налагаше да се затваря в себе си задълго. Помъдряхтвърде късно. Тя знае много, но може би малко от това ще й бъде полезно.Тя е дете на своето време, на депресията, на войната и на страха.

Оставете я на мира. И всичко, което е в нея няма да разцъфти -но у колко ли от нас успявя. Тя винаги ще има достатъчно, за да продължи даживее. Само й помогнете да разбере - и направете така, че да има защо даго знае - че тя е нещо повече от роклята върху тази дъска за гладене, отроклята, която е беззащитна пред ютията.