Отклонения, лирически и прозаически
The Daily Telegraph Вестник "Дейли Телеграф"
Walter Miller Уолтър Милър

Когато се натъкнах на Пикси на Брикстънското шосе, той изглеждаше разтревожен. Странно, защото по принцип Пикси беше един млад и спокоен човек, който прекарвашепо-голямата част от времето си, свирейки съсзадоволство на флейта пред телевизора. Единственияпът, когато го бях видял обезпокоен, беше когато отвзаимо-спогамателното дружество му бяха изтърсили, четрвбва да се яви на повторно интервю, и то в същатасутрин, в която той се женеше за някакво момиче, за даможе тя да получи гражданство. Беше влетял в офиса,като вече закъсняваше с половин час и бе извикал:“Може ли някой тук да ми направи едно пробно интервюза работа?"

Като изключим това, животът му сякаш вървеше гладко и спокойно.

"Изглеждаш ми разтревожен. Пак ли някое интервю?"

Пикси поклати глава отчаяно и червените муплитки, обикновено жизнерадостна гледка, провиснаха безжизнени около лицето му.

"Я ми разкажи." – казах аз.

Пикси се огледа скришом. Никой не ниобръщаше внимание, но той все пак се наведе над ухото ми и прошепна:

Трябва да си купя един брой на "Дейли Телеграф".

На "Дейли Телеграф"! – провикнах се шокиран.

Пикси затисна устата ми с ръка, изцъклен отужас.

"Тихо бе!" – просъска той ядосано. – "Да неискаш да ни линчуват!"

А бе, Пикси, не мога да те разбера. Досега съм те смятал за безупречен, макар и мързелив член на обществото, а ти сега ми казваш, че имаш намерение да купиш "Дейли Телеграф"?

Нещо у него започна да ме дразни.

"Сам си си виновен, Пикси. От толкова много телевизия през деня ти се е вкиснал мозъка. Първо почваш да си мислиш, че наистина има нещо сбъркано в тая държава, а после докато се усетиш, почваш да си купуваш консервативни вестници, и да навиваш хората да подкрепят частното здравеопазване. От колко време си така?"

"Нищо ми няма." – отговори Пикси раздразнено. "Никога досега не съм го купувал. Единствения ми контакт досега с "Дейли Телеграф" беше когато един грамаден провинциалист ме прасна по главата с неделното издание, докато пийвах в една кръчма. Доста ме заболя."

"Е, защо тогава ще започваш да го правиш сега? Зарежи я тая работа. Нищо добро няма да излезе от това. Ела, ще те черпя една бира."

Пикси, докато мислеше над бирата, поклати глава тъжно:
"Не разбираш. Аз трябва да купя един "Дейли Телеграф". Влюбен съм."

Тук не схванах връзката. Вярно, че любовта има странни проявления, ама чак пък толкова. После цялата тази история ми стана ясна. Пикси се беше влюбил в Памела, американката, за която се беше оженил, за да може тя да вземе гражданство. Всъщност, не се изненадах особеномного, защото си спомних, че не се бе оженил заради пари.

"Макар да си беше брак по сметка, аз винаги съм я харесвал. Мислех си, че може би иска да остане в Англия за да бъде с мен, но пък после тя започна да се занимава с групата си. После започна да свири по цялден и аз осъзнах, че тя е искала да остане само заради групата си. Затова и връзката ни се разпадна. Не съм я виждал от векове. Записвали някакъв албум."

"Пикси, това какво общо има с настоящия ни проблем с "Дейли Телеграф"?

"Всичко общо. Вчера Памела ми звънна и ми каза, че съм и липсвал, и че щяла да ми дойде на гости. Побърках сеот кеф. Всичко щеше да е супер, ако… "

Тук Пикси се хвана за главата с ръце, нещокоето не можеш да видиш много често."

Тъй като са малка група, никой не е обърнал внимание на албума им. Имали едно-единствено представяне."

"Вестник “Дейли Телефграф”? Как така?"

"Бащата на братовчеда на гаджето на сестратана барабанистката работи там като портиер."

"Аха."

"Какво да правя?" – приплака горкият ми приятел. "Обещах й, че ще й го купя, ама не мога да вляза в някой РЕП вБрикстън и открито да си купя “Дейли Телефграф”. Ако някой мевиди, с мене е свършено."

"Може пък никой да не те види."

Пикси изсумтя:
"Хъ! Никой да не ме види! Днес! Когато тъкмо е приключил митинга срещу затварянето на центъра за алтернативни изкуства? Преди пет минути, побъркан от нерви, се опитах да го направя и девет членки на Дружеството за Публикации на Феминистките минаха покрай мен. Можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако ме бяха спипали? На парчета щяха да ме разкъсат. Брикстън е пълен с хора, които биха възразили остро срещу подобна покупка и всички тезихора са в момента на улицата. Не можеш да мръднеш от радикални феминистки, радикални гейове, радикални лесбийки, работници-социалисти, Синове на Нубия, Ислямски националисти, анархисти, живеещи в държавни жилища, борци за правата на пътуващите. Даже и инвалидите са наизлезли, пък винаги ме е било страх от оная грамадна лелка в инвалидната количка.Отчаян съм!"

Млъкна за момент, после ме погледна лукаво:
"Какво ще кажеш ти да го купиш?"

"Ти луд ли си? И аз ги познавам тези хора."

Той улови ръката ми:
"Моля те! Направи тази дреболия за своя приятел!"

Поклатих глава твърдо, отказвайки да сеподдам на подобно морално изнудване. Плитките на Пикси пак увиснаха отчаяно.
"Какво ще си помисли тя за мен, като разбере че и единвестник, в който го има единственото им представяне, не мога да купя? Ще ме намрази!

Напънах се в търсене на изход.
"Кажи й че са свършили."

"Не става. Ще разбере, че лъжа!"
"Отиди в библиотеката и копирай представянето!"

Пикси се шашна:
"Т’ва е още по-зле! Няма начин да не ме забележат. Пък и това си е Ламбет. В библиотеката няма да има “Дейли Телеграф”."

Сега вече ситуацията стана сериозна. Скоро “РЕП”-овете щяха да затворят. Още малко оtлагане и Пикси щеше да трябва да застане пред Памела с празни ръце, изобличен за вечни времена като слабохарактерен и скапан любовник.

"Ами да, Пикси! Грешката ти е, че се опитваш да си купиш вестника в Брикстън. Това задължително ще предизвика проблеми. Просто се качи на някой автобус, отиди до някоя неутрална част, влез без да сепритесняваш, извади парите и готово, няма проблеми."

"Коя неутрална част?" – отвърна Пикси. – "Имам приятели из цял Лондон. Където и да отида все някой ще ме види."

"Не и ако отидеш достатъчно надалече. В Ричмънд например. Там ще си в безопасност. Ще ти дам пари забилет!"

За миг се обнадежди, но тъкмо тогава часовника на градската кула удари шест."

"Магазините ще затворят преди да стигна!"
"Може да има денонощен “РЕП”."

Пикси сбърчи вежди:
"Очакваш да хукна из Ричмънд на сляпо и да се надявам да има денонощен “РЕП”? Ще бъда късметлия, ако се върна до седмица. Забрави. Няма смисъл. Разгромен съм. Просто ще си понеса последствията."

Тук вече Пикси успя да зарови лице в шепите си.
При подобна гледка почти се изкуших да го купя вместонего, но се отказах, когато през ума ми мина вида на тълпа бойно настроени живущи в държавни апартаменти, които ме преследват по улицата с лостове.

"Ами, Пикси, какво ще кажеш да отидеш в кръчмата, да изгълташ колкото можеш да си позволиш, за кураж, ипосле направо към РЕП-а. Аз ще се оглеждам, докато ти си вътре. Рисковано е, ама ако го направим достатъчно бързо, може и да ни се размине."

Планът си беше отчаян, но и приятелят ми беше отчаян.
Влязохме в една таверна, и си купихме колкото пиенеможахме.

"Окей," - казах аз, докато привършвах последната халба. Да го направим."

"Давай, давай, давай!" викнах окуражително и го бутнах през вратата. Въпреки алкохола, бях изнервен. Ако ни хванеха в крачка, щеше да ми се наложи веднага да емигрирам в Австралиял

Известно време нищо не се случи. Изведнъж Пикси изхвърча от магазина, следван плъtно от собственика.

Осъзнах какво се бе случило и изохках. В плана ни имаше сериозен пропуск. Бяхме изхарчили всичките сипари в кръчмата. Пикси, с ръце върху заветния вестник,изведнъж е открил, че бърка в джобовете си, но не можеда извади това, което е нужно. Лоша ситуация, внай-неподходящото време, направена още по-лоша отстраховитите обстоятелства. Естествено, че ще направиединственото възможно нещо, което беше да сграбчивестника и да побегне.

В далечината видях как Пикси, несвикнал с физическите усилия, се уморяваше бързо, докато продавачътподдържаше добра скорост. Пикси хвърли отчаян погледпрез рамо и ми се стори, че тъкмо е бил на ръба нафаталната крачка в посока на преминаващ автобус #159,преди нещата да се влошат съвсем. В най-неподходящотовреме двама полицаи се появиха иззад ъгъла и Пикси себлъсна право в тях.

Когато пристигнах, полицаите, не особено доволни, че ги е връхлетял някакъв наглец, вече се оправяхаядосани, а продавачът на висок глас твърдеше, че Пиксие крадец. Типично за Брикстън, за нула време се събратълпа и за нещастие на Пикси тази тълпа съдържашемного от хората, които той токова много искаше да избегне.

"Какво става тука?" – настоя единия от полицаите.
Когато продавачът се развика, че Пикси е откраднал един“Дейли Телеграф” от магазина му, тълпата замълча, шокирана.

"Лъжа!"- изпротестира Пикси бурно.

Продавачът пристъпи напред и измъкна нещо из якето на моя приятел. Размаха един “Дейли Телеграф” триумфално предтълпата.

"Натопили са ме!" – изпищя Пикси. – "Никога в живота си не съм виждал тоя вестник! Пробутали са ми го!"

При вида на подобно полицейско издевателство, тълпата побесня. Вече бяха свикнали с разнообразието отнабедяване, но да натопиш невинен с “Дейли Телеграф” преминаваше всякакви граници. Взе да се заформя бунт, чуха се сирени.

"Арестували са Пикси по изфабрикувано обвинение в кражба на “Дейли Телеграф”! – извиках аз, докато гоотвеждаха в една от пристигналите полицейски коли, ипреди да го откарат вече имаше доста голяма блъсканицаи викове.

Ето защо, когато Пикси се озова в полицейска килия, трябва да призная, че планът ми нямаше зашеметяващуспех. Както обаче се случва обикновено, подобно пълнопоражение бе последвано от едни изключителноположителни резултати.

Когато се разчу, че Пикси е станал жертва на такова безсрамно полицейско набедяване, че е бил арестуван пополитически причини насред Брикстън, популярността мунарастна значително сред всички, и той вече спокойноможеше да влезе в някое анархистко кафе, с обеци нагордо повдигнатите си вежди, привличайки погледи навъзхищение от всички страни. И не само това:Когато призна насаме на Памела, че в действителност еоткраднал вестника, в отчаянието си да не пропуснепървото и представяне, тя нямаше как да не му севъзхити, и връзката им оттогава е в разцвета си.