Отклонения, лирически и прозаически
The Angel Is My Watermark Ангелът е моят воден знак
Henry Miller Хенри Милър

Целта на тези страници е да покаже как се роди един шедьовър. Този шедьовър виси на стената срещу мен; сега вече е изсъхнал. Правя тези записки, за да мога да запомня процеса, тъй като едва ли някога ще го повторя.

Трябва да се върнем малко назад… Вече два дни се боря с нещо. Ако трябва да го опиша накратко, то тогава бих казал, че съм като пълнител, който е заял. Това е почти перфектното обяснение – когато се събудих тази сутрин, единственият образ, останал в главата ми, бе на тялото ми, смачкано като стара шапка.

Първият ден борбата е неописуема. Достатъчно силна все пак, за да те парализира. Слагам си шапката и отивам на Експозицията на Реноар, от Реноар отивам в Лувъра, от Лувъра отивам на улица Риволи – като тя вече не прилича на улица Риволи. Седя на една бира повече от три часа, очарован от чудовищата, които минават край мен.

На следващата сутрин ставам с убеждението, че ще направя нещо. Има го онова прекрасно усещане за леко напрежение, което вещае нещо хубаво. Тетрадката ми лежи наблизо. Вземам я и разлиствам страниците разсеяно. Разлиствам ги още веднъж – този път по-внимателно. Бележките са подредени доста неразбираемо. Една единствена фраза може да бележи едногодишна борба. Някои от редовете аз самия не мога да разчета – биографите ми ще се погрижат за това. Все още съм обладан от мисълта, че днес ще пиша. Просто прехвърлям страниците, за да загрея. Така поне си мисля. Но бързо и неусетно, докато се нося над тези бележки, с мен се слува нещо фатално.

Случва се това, че се докосвам до леля Мелия. И сега целият ми живот се втурва в един единствен изблик, като гейзер, който изригва от земята. Вървя към вкъщи с леля Мелия и изведнъж осъзнавам, че тя е луда. Тя ме пита за луната: “Там, горе!” – пищи тя – “Там, горе!

Към десет сутрита е, когато тази реплика писва в главата ми. От тогава насетне – до четири сутринта днес – аз съм в ръцете на неведоми сили. Затварям пишещата машина и започвам да пиша това, което ми се диктува. Страница след страница, бележки и за всеки епизод ми се припомня къде да открия смисъла. Всички чекмеджета, в които съм слагал мои записки са разсипани по пода. Лежа на пода с молив в ръка и трескаво водя бележки по работата си. Това продължава и продължава. Екзалтиран съм и същевременно обезпокоен. Ако продължава така, ще хвана хемороиди.

Към три часа решавам да спра да се подчинявам. Ще изляза и ще хапна. Може би след обяда ще отшуми. Тръгвам с колелото си за да накарам кръвта да слезе от главата ми. Не нося тетрадка със себе си – нарочно. Ако диктовката започне отново – tant pis! Излязъл съм на обяд!

В три часа единственото, което можеш да намериш е студена закуска. Поръчвам си студено пиле с майонеза. Струва малко повече, отколкото обикновено си позволявам, но си го поръчвам тъкмо заради това. След кратък дебат със себе си аз си почъчвам тежко бургундско, вместо обичайното vin ordinare!. Надявам се, че това ще ме разсее. Виното трябва да ме замая поне малко.

На втората бутилка съм, а покривката е изписана с бележки. Главата ми е необичайно лека. Поръчвам си сирене и грозде, и сладкиш. Имам невероятен апетит! И все пак храната сякаш не отива в моя стомах; сякаш някой друг изяжда всичко това вместо мен. Е, едно е ясно, аз ще трябва да плащам! Това е сигурно… Плащам и отново потеглям с колелото. Спирам се пред едно кафене за чаша черно кафе. Не мога да стъпя с двата крака на земята. Някой ми диктува непрестанно – без да се интересува от моето здраве.

Вярвайте ми, целият ми ден преминава така. Предал съм се отдавна. О.К., казвам си. Щом ще бъде идеи днес, нека да бъде идеи. Princess, á vos orderes! И се подчинявам, все едно точно това съм искал да направя със себе си.

След вечеря съм доста изтощен. Идеите все още ме заливат, но съм толкова изморен, че сега мога да се излегна и да ги оставя да си играят с мен като при електрически масаж. Най-накрая съм достатъчно изтощен, за да взема книга и да си отпочина. Оказва се стар брой на едно списание. Тук ще намеря покой. За мое изумление отварям на страница, на която пише: “Гьоте и неговия Демон”. Моливът отново е в ръката ми, полетата се изпълват с бележки. Полунощ е. Въодушевен съм. Диктовката е спряла. Отново съм свободен. Толкова адски щастлив се чувствам, че се чудя дали да не покарам малко, преди да седна да пиша. Колелото е в стаята ми. Мръсно е. Колелото имам предвид. Вземам парцал и започвам да го чистя. Изчиствам всяка спица, смазвам обилно частите, излъсквам калниците. Вече е тип-топ. Ще мина през Bois de Boulogne.

Докато си мия ръцете, изведнъж усещам гризяща болка в стомаха. Гладен съм, това е. Е, след като диктовката вече е свършила, аз съм свободен да правя каквото си искам. Отварям една бутилка, отрязвам голям комат хляб, захапвам парче наденица. Наденицата е пълна с чесън. Добре. На Bois de Boulogne чесновият дъх остава незабелязан. Още малко вино. Още един комат хляб. Този път ям аз и няма грешка. Предишните ястия бяха на вятъра. Виното и чесънът се смесват благоуханно. Оригвам се няколко пъти.

Сядам за момент да изпуша цигара. До лакътя ми има малка книжка, около 10 на 10 сантиметра. Заглавието й е Изкуството и Лудостта. Разходката с колелото се отменя. И без това вече е късно за писане. Хрумна ми, че това, което в действителност искам, е да нарисувам картина. През 1927 или 28 бях на път да стана художник. От време на време, на приливи и отливи, правя по някой акварел. Случва се така: приисква ти се акварел и рисуваш акварел. В приюта за луди се побъркват да рисуват. Рисуват по столовете, по стените, по масите, по леглата… невероятна продуктивност. Ако само си запретнем ръкавите и заработим както тези идиоти работят, какво ли не бихме постигнали за един живот!

Илюстрацията пред мен, направена от пациент на Шарентън, е с много добро качество. Виждам момче и момиче, коленичили един до друг, а в ръцете си държат огромна ключалка. Вместо с пенис и вагина, художникът ги е дарил с ключове, много големи ключове, които проникват един в друг. В ключалката също има един голям ключ. Изглеждат щастливи и леко разсеяни… На станица 85 има пейзаж. Изглежда точно както рисунките на Хилери Хилер. Всъщност, по-добра е от всичко на Хилер, единственото странно нещо е, че на преден фон има три миниатюрни човечета, които са деформирани – просто изглеждат така, сякаш са твърде тежки за краката си. Останалата част от платното е толкова добра, че човек трябва да е силно придирчив, за да се подразни. Освен това, толкова ли е перфектен този свят, че да няма три човечета, които са твърде тежки за краката си? Мисля, че лудите също имат право на своите виждания, както и ние.

Нямам търпение да започна. Все тая, липсват ми идеи. Диктовката е спряла. Минава ми през ум да прерисувам някоя от илюстрациите. После обаче се засрамвам от себе си – да копираш работата на лунатик е най-лошата форма на плагиатство.

Е, започвам! Да! Ще започна с кон! Имам смътен спомен за Етруските коне, които съм виждал в Лувъра. /Бележка: във всички велики периоди на изкуството, конят е бил много близък на човека!/ Започвам да очертавам. Естествено започвам с най-лесната част от животното – задника. Малък процеп за опашката, която може да бъде поставена после. Тъкмо съм започнал тялото и изведнъж забелязвам, че е твърде издължено. Мисли! – Кон рисуваш, не наденица. Смътно, много смътно ми се струва, че онези Йонийски коне, които съм виждал по черните вази, имат по-издължени туловища, краката започваха вътре от тялото, бяха очертани от тънка линия с шарки, която можеш да гледаш или да не гледаш, в зависимост от анатомичните си инстинкти. Воден от тази мисъл, аз решавам да нарисувам Йонийски кон. Но ето че се появяват нови трудности – краката. Формата на конските крака е озадачаваща, особено ако разчиташ само на спомени. Спомням си единствено от глезена надолу, т.е. копитото. Да сложиш месо върху копитото е деликатна работа, изключително деликатна. Да накараш краката да се съединяват с тялото естествено, а не все едно са залепени, също. Моят кон вече има пет крака: най-лесната работа е да преправя единият от тях на фалус еректус. Речено, сторено. И сега вече стои така, все едно е теракотена фигура от 6-ти век преди Христа. Все още не съм втъкнал опашката, но съм оставил отвор точно над задника. Мога да я сложа по всяко време. Важното е да го раздвижа, да го направя така, сякаш ей-сега ще подскочи. Затова извивам предните крака нагоре. Половината от коня е в движение, другата - неподвижна като пън. С подхящата опашка бих могъл да го превърна в кенгуру.

Покрай експериментите с краката, стомахът е станал на нищо. Пооправям го колкото мога, докато не заприлича на хамак. Оставям го така. Ако не заприлича на кон, когато приключа, винаги мога да го превърна в хамак. (Нямаше ли хора, които спят в конски стомаси на една от вазите, които съм виждал?)

Само този, който е изучавал подробно конски череп, си има представа колко трудно е да го нарисува. Да заприлича на череп, а не на торба с овес. Да сложиш очите така, че конят да не е ухилен. Да запазиш конското изражение, не да го направиш човешко. Ето тук вече, признавам си откровено, аз съм абсолютно ужасен от уменията си. Решавам да изтрия всичко и да започна отначало. Но пък мразя гумичките. По-скоро бих превърнал коня в динамо или в роял, отколкото да изтрия творбата си.

Затварям очи и опитвам много спокойно да си представя кон. Прекарвам длан по гривата, по плешките и хълбоците. Струвами се, че си спомням много ясно какво е усещенето за кон, особено онова потръпване, когато го дразни муха. И онова топло пулсиране на вените. (В Чула Виста разчесвах магаретата преди да отидем на полето. Мисля си – само да можех да го превърна в магаре – е това вече щеше да е нещо!)

Така, започвам отначало, този път с гривата. Конската грива е нещо съвсем различно от свинската опашка или от косите на русалка. Чирико прави чудесни гриви на конете си. Както и Валантайн Паркс. Гривата е голяма работа, казвам ви – не е просто къдрица. Тя трябва да съдържа в себе си океана и много митология. Конската грива не се прави от същото, от което се правят косите, зъбите или ноктите. Тя е нещо друго.

Както и да е, щом изпадна в подобно затруднение, знам, че винаги мога да се измъкна по-късно, когато дойде време за цветовете. Рисунката е нищо без цвят. Цветът е топлота: рисунката принадлежи на света на идеите. Прав е бил Микеланджело да мрази Да Винчи. Нима има нещо по-гадно, нещо по-отвратително за гледане от “Последната вечеря”? Нима има нещо по-претенциозно от “Мона Лиза”?Та, както казвам малко цвят ще вдъхне живот на гривата. Стомахът все още не е както трябва, да. Много добре. Където е вдлъбнат, го правя изпъкнал и обратното. Сега изведнъж конят ми галопира, а от ноздрите му изригват пламъци. Но с две очи той все пак изглежда глупаво, твърде човешки. Ето, изтриваме едното око. Добре. Заприличва все повече и повече на кон. Даже стана готин. Малко прилича на Чарли Чейс от филмите…

За да остане в рамките на гена си. Решавам да му сложа ивици. Идеята е, че ако не изгуби игривостта си, мога да го превърна в зебра. Ето, слагам ивиците. Е, сега пък заприлича на направен от картон. Ивиците са много сплескани, залепили са го за хартията. Ами ако си затворя пак очите, би трябвало да мога да си спомня коня на Чинцано. Той и ивици си има, хубави при това. Може би трябва да сляза долу за един аперитив и да хвърля поглед на някоя бутилка Чинцано. Става късно за аперитив. Може би все пак ще поплагиатствам малко. Щом като един лунатик може да нарисува човек на колело, той може да нарисува и кон.

Невероятно, откривам богове и богини, дяволи, прилепи, шевни машини, саксии, реки, мостове, ключове и ключалки, епилептици, ковчези, скелети – но няма и пукнат кон. Ако лунатикът, който е направил тази брошура, е искал да направи цялостен обзор, той сигурно е имал какво да каже за този любопитен пропуск. Щом липсва конят, значи е била допусната фундаментална грешка! Човешкото изкуство върви ръка за ръка с коня. Не е достатъчно да подхвърлиш, че символистите и имажистите са, или са били, малко détraqués. Искаме да знаем, в този труд върху лудостта, какво се е случило с коня!

Отново отгръщам на пейзажа на страница 85. Композицията е отлична въпреки геометричната скованост. (Лудите са силно обсебени от логиката и реда, също като французите.) Сега имам нещо, върху което да работя: планини, мостове, тераси, дървета... Едно от големите предимства на лудите е, че мостът винаги си е мост, а къщата винаги е къща. Трите дребни човечета, които се подпират на бастуните си на преден план не са абсолютно задължителни за композицията, особено след като си имам Йонийски кон, който заема значително пространство. Търся обстановка, в която да поставя коня, в този пейзаж има нещо много тъжно и интригуващо, с тези назъбени парапети, тези захаросани крепостни стени, къщите с толкова много прозорци, сякаш обитателите им живеят в панически страх от задушаване. Напомня доста за началото на пейзажизма – и все пак абсолютно не подлежи на каквато и да е периодизация. Грубо казано, може би е някъде между Джиото и Сантос Дюмон – с един съвсем лек намек за пост-механичната улица, която идва по-късно. И сега, ръководейки по него, събирам смелост. Allons-y!

Точно под конския гъз, там, където започва задницата му, където Салвадор Дали най-вероятно би сложил стол стил Луис Куинзи или пружина на часовник, аз, със волни и леки движения, започвам да рисувам сламена шапка и пъпеш. Под шапката слагам лице – небрежно, защото идеите ми са огромни и могъщи. Където попадне ръката, там рисувам по нещо, следвайки инсинуиращите криволичения на линията. Така аз вземам огромния фалус еректус, който преди беше пети крак и го преправям на мъжка ръка – тъй! Сега имам мъж с голяма сламена шапка, който гъделичка коня по трътката. Чудесно! Чудесно и яко! Ако ви изглежда много гротескно, малко несъответстващо на псевдо-средновековния характер на оригиналната композиция, винаги мога да припиша това на временните загуби на паметта на глупака, който ме е вдъхновил. (Тук за пръв път в мен назрява едно съмнение, че това може и да не съм самият аз! Но на страница 366 пише: Enfin, pour Matisse, le sentiment de l’objet peut s’exprimer avec toute licence, sans direction intellectuelle ou exactitude visuelle: c’est l’origine de l’expression.)”

Да продължим… След известно затруднение около краката на човека, аз решавам проблема като скривам долната половина на тялото му зад парапета. Той се е навел над парапета, най вероятно мечтае, а същевремено гъделичка конските ребра. (По реките във Франция често бихте се натъкнали на мъже, надвесили се през парапета замечтани, особено ако преди това са се освободили от извесно количество урина.)

За да спестя усилия и за да видя колко място ще ми остане, аз добавям известен брой ленти или дъски, за пода на моста. Това убива поне една трета от картината, доколкото става дума за композиция. Сега идва ред на терасите, на крепостните стени, на трите дървета, заснежените планински върхове, къщите и всички прозорци, които вървят с тях. Прилича на пъзел. Ако някоя скала не се получи добре, аз я превръщам в стена на къща, или в покрива на къща, която не се вижда. Постепенно стигам до горната част на картината, където рамката, за щастие, спестява доста усилия. Остава да сложа дърветата и планините.

Да, дърветата също така са доста занимателен въпрос. Да направиш дърво, не букет! Макар да слагам разклоняваща се светкавица сред листата за да докарам структурата, не се получава. Няколко рехави облака, тогава, за да се оттървем от излишните листа. (Винаги е успешна тактиката да опростиш проблема като го премахнеш.) Но пък облаците приличат на парчета опаковъчна хартия, която се е откъснала от булчински букет. Облакът е толкова лек, толкова по-малък от нищото, но все пак не е опаковъчна хартия. Всичко, което има форма, има невидимо съдържание. Микеланджело го е търсил цял живот – в мрамора, в римите, в любовта, в архитектурата, в престъплението, в Бог… (Стр. 390: “Si l’artiste poursuit la creation authentique, son souci est ailleurs que sur l’objet, qui peut être sacrifié et soumis aux necessities de l’invention.”)

Стигам до планината – подобно на Мохамед. Вече започвам да опознавам смисъла на освобождението. Планина! Какво е планината? Купчина боклук, която никога не се променя, поне не и в историческото време. Планината е твърде лесна. Искам вулкан. Искам причина конят ми да подскача и да пръхти. Логика, логика! “Le fou montre un sоuci constant de logique!” (Les Français aussi.) Е аз не съм fou, особено френски fou: мога да си позволя някои неща, особено с творбата на идиот. Затова първо нарисувах кратера и сега продължавам надолу. Грешките превръщам в пукнатини в планината, за да покажа какво вулканът е причинил. Този вулкан е активен и се пука по шевовете.

Когато приключвам, в ръцете си имам риза. Да, точно така, риза. Различавам яката и ръкавите. Има нужда само от етикет на Rogers Peet и размер 16 или каквото там носите. Едно нещо все пак се откроява безпогрешно и ясно, и това е мостът. Странно е, но ако можете да нарисувате арката, останалата част на моста идва сама. Само един инженер може да опропасти мост.

Почти е готово, доколкото става дума за рисунката. Празните места в долния край ги съединявам, за да се получат врати на гробища. А в горния ляв ъгъл, където има дупка, направена от вулкана, аз рисувам ангел. Обект напълно естествен, едно напълно безприлично произведение, силно символично. Тъжен ангел с увиснал корем, а крилете му са подкрепени с ребра от чадър. Сякаш се е спуснал някъде отвъд обхвата на идеите ми и се рее мистично над дивия йонийски кон, днес изгубен за човечеството.

Седели ли сте някога в станция на метрото, да наблюдавате как хората убиват време? Не седят ли те подобно на прегърбени ангели – с пречупените си криле и увиснали стомаси? Тези няколко вечни минути, в които са осъдени да бъдат сами със себе си – не слага ли това ребра от чадър в крилете им?

Всички ангели в религиозното изкуство са фалшиви. Ако искаш да видиш ангели, трябва да отидеш в централното депо или на гара St. Lazare. Особено на гара St. Lazare - Salle de Pas Perdus.

Теорията ми за рисуването е да направя очертанията колкото се може по-бързо и да нахвърлям цветовете. Аз все пак съм колорист, не впрегнат кон. Alors, дай тубите!

Започвам да оцветявам стената на една къща, в жълто кафяво. Не е много ефектно. Добавям малко тъмночервен ализарин на съседната страна. Твърде хубаво, твърде италанско. Всичко на всичко не направих особено добро начало с цветовете. Получава се дъждовна атмосфера, напомняща някак на Утрильо. Не харесвам тихата имбецилност на Утрильо, нито дъждовните му дни, нито кварталните му улици. Не харесвам и начина, по който жените му си врат задниците в очите ти... Изваждам ножа за хляб. Със същия успех мога да пробвам импасто. Докато щедро изтисквам цяла гама бои, импулсивно решавам да добавя една гондола към композицията. Слагам я точно под масата, което автоматически я кара да заплава.

Изведнъж разбирам причината за гондолата. Сред картините на Реноар, онзи ден, имаше и венецианска сцена, с неизбежната гондола разбира се. Това, което ме беше заинтригувало, не особено много, бе, че мъжът в гондолата бе толкова ясно различим, макар да беше просто черно петънце, едва видимо сред останалите петна, които представляваха слънчевата светлина, развълнуваното море, рушащите се дворци, лодки и т.н. Той беше просто петънце в една комбинация от цветове – и все пак видимо мъж. Дори можеш да кажеш, че е французин и че е от 1870-те или там някъде.

Това не е краят на гондолата. Два дни преди да замина за Америка, в 1927 или 28, в къщата направихме една голяма сесия. Беше в апогея на моята кариера на акварелист.

Започна странно тази акварелна мания. С глад, бих казал. Това, както и ужасния студ. Седмици наред с моя приятел Джо висяхме в билярдни зали или тоалетни, навсякъде, където имаше животинска топлина, безплатно. Една вечер, на връщане към моргата, забелязахме репродукция на Морган на витрината на един универсален магазин. Точно така се започна всичко. Един от най-активните, най-забавните периоди на опустелия ми живот. Като кажа, че затрупахме пода с рисунки, не преувеличавам. Веднага щом изсъхнеха, ние ги окачвахме, а на следващия ден ги сваляхме, за да наредим нова колекция. Рисувахме по гърбовете на старите рисунки, измивахме ги, изтъргвахме ги с нож и по време на тези експерименти, ние открихме, съвсем случайно, някои невероятни неща. Открихме как да получим интересни резултати чрез утайка от кафе или трохи от хляб, чрез въглища или чрез арника. Слагахме рисунките във ваната и ги оставяхме да се просмучат с вода, за няколко часа, а после с готови четки се приближавахме до тези омлети и започвахме да стреляме с боя. Търнър даде началото, както и суровата зима на 1927/8.

Две нощи преди заминаването ми, както споменах, в къщата се събират редица художници, за да инспектират работите ни. Всички те са светски хора и нямат нищо против да разгледат работите на аматьори. Акварелите лежат разхвърляни по пода, както обикновено и съхнат. Като последен експеримент ние стъпваме по тях, разливайки по малко вино. Невероятно е какъв ефект може да предизвика мръсна пета или капка вино, паднала от височина един метър, съчетано с най-добри намерения. Ентусиазмът нараства. Вама от моите приятели работят по стените с парчета въглен. Друг вари кафе за да получи малко свеж грунд. Останалите пием.

Посред празненството – около 3 сутринта – влиза жена ми. Изглежда леко потисната. Ръпва ме встрани и ми показва билет за параход. Поглеждам го. “Това за какво е?” питам. “Трябва да заминеш,” отговаря тя. “Ама аз не ща да заминавам,” казвам. “И тук съм щастлив.” “И аз тъй виждам,” казва тя, доста сардонично.

И все пак тръгвам. И докато плаваме нагоре по Темза, единствената ми мисъл е че искам да видя колекията на Търнър в Тейт Гелъри. Накрая съм там и виждам прочутите творби на Търнър. И по прищявка на съдбата, един от малоумниците там ме харесва. Разбирам че е великолепен акварелист. Работи единствено на лампа. Наистина не ми се щеше да напускам Лондон, той го направи толкова поносим. Както и да е, докато отплавахме от Саутхемптън, си мислех – “сега кръгът е затворен: от витрината на универсалния магазин до тук.”

И тъй, да продължим... Тази гондола ще бъде истинското pièce de résistance! Но първо трябва да изчистя стените. Взимам нож за хляб, топя го в laque кармин и нанасям една мощна доза на прозорците на къщите. Исусе Христе! Веднага къщите са обвити в пламъци! Ако наистина бях луд, а не симулирах лудостта на лудия, щях да обавя пожарникари в картината, а от дебелите диагонални греди на моста щях да направя стълби. Но моята лудост приема формата на гигантски пожар. Подпалвам всички къщи – отначало с кармин, после с вермилион и накрая с една кървава смесица и от трите. Тази част от картина е ясна и точна: това е холокост.

Резултатът от моята склонност към подпалвачество е, че съм опърлил заницата на коня. Сега той е нито кон, нито зебра. Превърнал се е в огне-поглъщащ дракон. А на мястото на липсващата опашка сега има сноп фойерверки, а със сноп фойерверки в задника дори и един Йонийски кон не може да запази достойнството си. Бих могъл, разбира се, да продължа и да го превърна в истински дракон; но цялото това преобразуване и дозакърпване взе да ми лази по нервите. Ако започнеш с кон, трябва да запазиш коня – или напълно да го премахнеш. Започнеш ли венъж да си играеш с анатомията на животното, можеш да преминеш през цялата му филогенеза.

Със солидно тъмно зелено и индиго аз скривам коня. В мислите ми, поне, със сигурност, той е там. Хората може и да гледат този тъмен обект и да си мислят – колко странно! Колко любопитно! Но аз знам, че някъде дълбоко, това е кон. В дъното на всичко има някое животно: това е най-голямата ни мания. Когато видя човешки същества, извили се към светлината като спаружени слънчогледи, си викам: “Гърчете те, гадове, преструвайте се колкото си щете, но дълбоко в себе си сте я костенурки, я морски свинчета.” Гърцте са били полудели по конете и ако са имали и капка разум, и да останат полу-коне вместо да си играят на Титани – е, може би щяха да си спестят солидна доза митологически страдания.

Ако си инстинктивен акварелист, всичко се случва според Божията воля. Така, ако трябва да боядисаш портите на гробището в ярко оранжево, го правиш без да мрънкаш. Нищо че може и да са твърде ярки за такива едни мрачни порти. Може би има някаква неведома справедливост. И наистина, докато оцветявам с това ярко течно жълто, това жълто, което за мен е най-прекрасното жълто (по-жълто дори и от устието на Янгзде Кианг), аз струя, струя. Нещо мрачно, задръстващо и потискащо е било отмито во веки веков. Нямаше да се учудя, ако това е било гробището Кипарисови Хълмове, покрай което минавах с отвращение и смъртен ужас години наред, което се виждаше от извивката на издигащата се улица, на което плюх от платформата на влака. Или пък гробището Сейнт Джон, със смахнатите му оловни ангели, където работех като гробокопач. Или гробището Монпарнас, което през зимата изглежда така, сякаш е било бомбардирано с шрапнел. Гробища, гробища... О, Господи, отказвам да имам идиот, застанал над мен, с тъжна физиономия, който полива тревата. Не, отказвам!

С мисли като тези преминаващи през главата ми, аз без да искам омазах дърветата и терасите със суха четка. Сега дърветата блестят като ризници, стволовете са осеяни със сребристи и тюркоазени петна. Ако имах разпятие под ръка, бих могъл да покрия телата на мъчениците с диамантени петънца. На стената срещу мен има сцена от пустошта на Етиопия. Тялото на Христос, разпнато, лежи на пода покрито с петна от дребна шарка; кръвожадните евреи – черни, етиопски евреи – го налагат с железни обръчи. Изражението им е изключително зверско и същевременно радостно. Купих тази картина заради петната от шарка, защо тогава не ми беше ясно. Едва сега разбирам причината. Едва сега си спомням една картина, закачена в една маза на Боуъри, озаглавена “Смърт с буболечки”. Случи се докато се връщах от един лунатик, професионална визита, която като цяло съвсем не беше неприятна. Ранен слеобед е и гърлото на Боуъри е задръстено от флегматични съсиреци. Точно по Купър Скуеър трима просяка са се излегнали до една улична лампа, а ла Брюнел. Малката редица магазини работят с пълна пара. Една странна, нездравословна песен се издига над улиците, подобно на човек, който се опитва да си пробие път през делириум терменс-а си със сатър. И ето там, над наклонената врата на избата, се намира картината, наречена “Смърт с буболечки”. Гола жена с дълга ленена коса е легнала на леглото и се чеше. Леглото се носи във въздуха, а около него танцува мъж със детско пистолетче. Той има същата имбецилна физиономия като онези евреи със железните обръчи. Картината е изпъстрена с петна от шарка – за да изобрази онази космополитанска кръвосмучеща безкрила депресирана буболечка с червено-кафяв цвят и гадна миризма, която се въди по къщите и е позната под заплашителното име Cimex lectularius.

И ето ме сега, нанасям стигмата върху трите дървета със суха четка. Облаците са покрити с дървеници, вулкана изригва дървеници; дървениците лазят надолу по стръмните варовични скали и се давят в реката. Аз приличам на онзи млад имигрант от втория етаж от едно стихотворение на някой си Иванович, който се мята насам-натам върху пружината на леглото си, измъчван от злочестия си, гладен, похабен живот, отчаян заради цялата тая хубост, която все не може да има. Целият ми живот е сякаш увит в тази мръсна кърпичка, ул. Бауъри, по която вървях ден подир ден, година след година – доза дребна шарка, белезите от която никога не изчезват. Ако имах име, то щеше да бъде Cimex lectularius. Ако имах дом, той щеше да бъде един слайд тромбон. Ако имах някое голямо желание, то щеше да бъде да се измия.

Побеснял, аз вземам четката и, топейки я във всички цветове последователно, започвам да замазвам портите на гробището. Мажа ли мажа, докато долната половина на картината става плътна като шоколад, докато картината не започне да мирише на пигмент. И когато е окончателно опустошена, аз сядам с празно задоволство и си въртя палците.

И тогава изведнъж получавам истинско вдъхновение. Отнасям я до мивката и след като я намокрям добре, я изтърквам с четката за нокти. Търкам ли, търкам и после просвам картината наобратно, за да могат цветовете да се смесят. След това предпазливо, много предпазлливо, я поставям легнала на бюрото. Това е шедьовър, казвам ви! Изучавам го от три часа насам...

Може да кажете, че този шедьовър е просто една случайност и наистина е така! Но тогава, такъв е и Тридесет-и-втория псалм. Всяко раждане е чудо – и вдъхновение. Това, което се появява сега пред очите ми е резултата от безброй грешки, отстъпления, изтривания, колебания; то също така е и резултат от увереността ми. Може да искате да отдадете кредит на четката за нокти и на водата. Направете го – непременно! Отдайте кредит на всеки и на всичко. На Данте, на Спиноза, на Йеронимус Бош. Кредитирайте в брой и дебитирайте Société Anonyme. Добавете в касовата книга: Леля Мелия. И така. Теглете чертата. Не достига едно пени, нали? Ако можехте да вземете едно пени от джоба си за да оправите баланса в сяетоводната книга, щяхте да го направите. Но вече не работите с истински пенита. Няма машина, която да е толкова умна, че да измисли, да фалшифицира, онова пени, което не съществува. Светът на истинското и на фалшивото сега вече е зад нас. От осезаемото ние сме измислили неосезаемото.

Когато постигнете истински баланс, това повече няма да е картина. Сега имате нещо неосезаемо, една случайност и будувате цяла нощ, с отворена счетоводна книга, в която си блъскате главата. В ръцете си имате един минусов знак. Всичките живи, интересни данни носят минусов знак. Когато откриете плюса в равенството, вие имате едно нищо. Имате онова измислено, мигновено нещо, което се нарича “баланс”. Балансът никога не е. Той е измама, все едно да спреш часовника, все едно да обявиш примирие. Теглиш чертата за да добавиш една хипотетична тежест, за да измислиш причина за собственото си съществуване.

Никога не съм можел да постигна баланс. Винаги съм минус нещо. И следователно имам причина да продължа напред. Влагам целия си живот в баланса за да може да произведе едно нищо. За да достигнеш до нищото, трябва да изпишеш безброй цифри. Това е то: в живото уравнение моят знак е безкрайност. За да стигнеш до никъде, трябва да пребродиш всяка позната вселена: трябва да бъдеш навсякъде за да можеш да си никъде. За да имаш безредие, трябва да разрушиш всяка форма на ред. За да подлудееш, ти трябва едно ужасяващо голямо натрупване на разумност. Всички онези луди, чиито творби са ме вдъхновявали, са били токоснати от една студена разумност. Те не ме научиха на нищо – защото счетоводните листи, които са ни завещали, са били фалшифицирани. Изчисленията за менса безсмислени – защото цифрите са били променени. Прекрасните счетоводни книги с позлатени краища, които са ни оставили, имат онази страховита красота на растения, които са отглеждани на изкуствена светлина.

Моят шедьовър! Той е като треска под нокътя. И ви питам, сега, докато го гледате, виждате ли в него езерата отвъд Урал? Виждате ли лудия Касчей, който пази равновесие с хартиен чадър? Виждате ли арката на Траян, която се показва иззад пушеците на Азия? Виждате ли пингвините, които се разтапят в Хималаите? Виждате ли Криките и Семинолите, които се промъкват през портите на гробището? Виждате ли фреските от Горен Нил, с летящите си гъски, прилепи и птичарници? Виждате ли чудните седла на Кръстоносците и слюнката, която ги е отмила? Виждате ли вигвамите които изригват огън? Виждате ли алкалните ями и костите от мулета и блестящия боракс? Виждате ли гробницата на Белшазар или злия дух, който я плячкосва? Виждате ли новите устия, които Колорадо ще отвори? Виждате ли морските звезди, проснали се по гръб и молекулите, които ги крепят? Виждате ли очите на Александър, изскочили от орбитите си или тъгата, която го е обзела? Виждате ли мастилото, с което правят кратките съобщения във вестниците?

Не, опасявам се, че не ги виждате! Виждате единствено бледия син ангел, замръзнал в глетчерите. Вие даже не виждате ребрата от чадър, защото не са ви научили да виждате ребра от чадър. Но виждате ангел и виждате задника на един кон. И можете да си ги задържите: те са за вас! Сега по ангела няма петна от шарка – само едно петно студена синя светлина, което придава релеф на хлътналия му стомах и на пречупените му рамене. Ангелът е дошъл за да ви отведе в Рая, където всичко е плюс и няма минуси. Ангелът е там като един воден знак, гаранция за безупречното ви зрение. Ангелът няма гуша; художникът има гуша. Ангелът е тук за да пусне късчета магданоз в омлета ви, за да сложи детелина в бутониерата ви. Мога да изтъркам митологията от гривата на коня; мога да изтъркам жълтото от Янгдзе Кианг; мога да изтъркам годината от човека в гондолата; мога да изтъркам облаците и опаковъчната хартия, в която са опаковани букетите от разклоняващи се светкавици... Но ангела не мога да изтъркам. Ангелът е моя воден знак.