Отклонения, лирически и прозаически
The 3rd or 4th day of Spring Третият или четвъртият ден на пролетта
Henry Miller Хенри Милър

Да пикаеш топло и да пикаеш студено, както казва Трималчио,
защото нашата майка Земята е по средата, закръгленото яйце
и притежава вътре в себе си всички хубави неща, като медена пита.

Къщата, в която прекарах най-важните години от живота си, имаше само три стаи. Едната беше стаята, в която умря дядо ми. На погребението мъката на майка ми беше толкова буйна, че тя едва не измъкна дядо ми от ковчега. Смешен беше моят мъртъв дядо - плачеше със сълзите на дъщеря си. Сякаш оплакваше собственото си погребение.

В другата стая леля ми роди близнаци. Когато чух БЛИЗНАЦИ, а тя беше толкова слаба и ялова, аз си казах - защо двама близнаци, защо не трима, защо не четирима? Защо да спира? Такава слаба и изпосталяла беше тя, а стаята толкова мъничка - със зелени стени и един мръсен железен умивалник в ъгъла. И въпреки всичко, това беше единствената стая в къщата, която беше в състояние да произведе двама близнаци - или трима, или магарета.

Третата статя беше една ниша, където преболедувах дребна шарка, варицела, скарлатина, дифтерит и т.н.: всички онези чудесни болести на детството, които карат времето да се разтяга във вечно блаженство и агония, особено когато Провидението е осигурило над кревата ти прозорец с решетки и змейове, кото да впиват ноктите си в тях, и пот, плътна като циреи, бирза като река, пот, която те кара да псуваш, да псуваш, все едно е вечно лято и ти си на тропиците и имаш дебели пържоли от филе вместо ръце и крака, по-тежки от олово или леки като сняг, крака и ръце, разделени от океани от време, или необхватни географски ширини от светлина; малкото хълмче на мозъка е скрито далеч, като песъчинка, а ноктите на краката ти гният блажено под развалините на Атина. В тази статя не чувах нищо друго, освен безумие. С всяка нова чудесна болест родителите ми изкукуригваха все повече и повече.

(- Представяш ли си, когато беше малко бебенце аз те занесох при мивката и казах: "Бебенце, ти вече не искаш да сучеш с биберон, нали?" И ти каза НЕ, и аз строших шишето с биберона в мивката.) В тази стая, безшумно пристъпяйки ("пристъпяйки безшумно" - би казал генерал Смердяков), влезе госпожица Соновска, стара мома на съмнителна възраст, с черно-зеленикава рокля. А с нея дойде и миризмата на вкиснато сирене - половият й орган беше гранясал под роклята. Но госпожица Соновска донесе също така със себе си и торбата от Йерусалим, и гвоздеите, с които проболи така ръцете на Исус, че дупките никога не изчезнали. След кръстоносните походи - Черната смърт, след Колумб - сифилисът, след госпожица Соновска - шизофренията.

Шизофрения! Никой вече не се замисля колко е прекрасно целия свят да е болен. Никаква възможност за справка, никакви критерии за здраве. Освен всичко друго, Господ би могъл да бъде и коремен тиф. Никакви крайности. Само леки години на забавен прогрес. Когато се сетя за онези векове, през които цяла Европа се е преборвала с черната смърт, аз осъзнавам колко лъчезарен може да бъде животът, стига само да ни ухапе там, където трябва! Танцът и треската насред цялото това разложение! Едва ли Европа някога отново щя танцува така екзалтирано. А сифилисът! Пришествието на Сифилиса! Ето го, появил се като Зорница, надничаща от ръба на света.

През 1927 стоях в Бронкс и слушах как един човек чете от дневника на някакъв наркоман. Човекът едва смогваше да чете, толкова силно се смеешее. Две напълно несъизмерими явления: Един човек, който лежи така вдървен от луминал, че краката му излизат извън прозореца и оставят горната половина на тялото му в екстаз, а другият човек, който е същият този човек, седи в Бронкс и се пръска от смях, защото не разбира.

Да, великото слънце на сифилиса залязва. СЛАБА ВИДИМОСТ: това е прогнозата за Бронкс, за Америка, за целия съвременен свят. Слаба видимост, съпътствана от бури от смях. Никакви нови звезди на хоризонта. БЕДСТВИЯ... само бедствия!

Мисля си за онази епоха в бъдещето, когато Бог ще се роди отново, когато хората ще се бият и убиват за бога, както сега и още дълго занапред ще се бият за храна. Мисля си за онази епоха, когато работата ще бъде забравена и книгите ще заемат истинското си място в живота, когато може би книги вече няма да има, а ще има само една велика голяма книга - Библията. За мен книгата е човека и моята книга е човека, който съм - обърканият човек, нехайният човек, безразсъдният човек, похотливия, сквернословния, необуздания, внимателния, добросъвестния, лъжещия, демонично правдивият човек, който съм. Мисля си че в онази епоха на бъдещето, аз няма да бъда пренебрегнат. Тогава моята история ще стане съществена и белегът, който ше оставя върху лицето на света ще има значение. Не мога да забравя, че правя история, една странична история, която като шанкър ще прояде останалата безсмислена история. Аз не гледам на себе си като на книга, летопис или документ, а като на история на нашето време - като на история на ВСИЧКИ времена.

И ако бях нещастен в Америка, ако копнеех за повече пространство, за повече приключения, за повече свобода на словото, то беше, защото се нуждаех от тези неща. Благодарен съм на Америка, защото ме накара да осъзная нуждите си. Излежах си присъдата там. Сега нямам нужди. Аз съм човек без минало и без бъдеще. АЗ СЪМ - и това е всичко. Не ме интересуват вашите симпатии и антиатии, за мен няма никакво значение дали сте убедени, че онова, което казвам, е или не е. Ще ми е все едно, ако сега се откажете о тмен. Аз не съм пулверизатор, от който можете да изцедите някоя малка капка надежда. Виждам как Америка сее гибел. Виждам Америка като черно поклятие над света. Виждам как се спуска една дълга нощ и как онази гъба, която отрови света, съхне в корените си.

И така, с едно предчувствие за края - независимо дали ще е утре или след триста години - аз трескаво пиша тази книга. Така и мислите ми идват от време на време, та съм принуден отново и отново да разпалвам пламъка не само със смелост, но и с отчаяние - защото няма на кого да разчитам, че ще каже тези неща вместо мен. Моето апъване и лутане, моето търсене на някакво и всякакво средство за изразяване е един вид божествено пелтечене. АЗ СЪМ СМАЯН ОТ ВЕЛИЧЕСТВЕНОТО РАЗПАДАНЕ НА СВЕТА!

Всяка вечер, след като се нахраня, аз свалям боклука на двора. Докато се изкачвам обратно, аз заставам с празната кофа до прозореца на стълбището и гледам Сакре Кьор високо горе на хълма Монмартр. Всяка вечер, когато свалям боклука, аз си представям, че стоя на един висок хълм, сред бляскава белота. Никакво свято сърце не ме вдъхновява, не си мисля за никакъв Христос. За нещо по-добро от един Христос. За нещо по-голямо от едно сърце. За нещо свише всемогъщия Бог си мисля аз - за СЕБЕ СИ. АЗ СЪМ ЧОВЕК. Струва ми се, че това е достатъчно.

Аз съм човек на Бога и човек на Дявола. Всекиму - полагаемото. Нищо вечно, нищо абсолютно. Пред мен винаги е образа на тялото, нашият триединен Бог на пениса и тестисите. Отдясно е богът-Отец, отляво, увиснал малко по-ниско, богът-Син, а помежду им и над тях е Светият Дух. Никога няма да забравя, че тази Света Троиза е създадена от човека, и че тя ще претърпи безкрайни промени - но докато излизаме от утроби с ръце и крака, докато има звезди над нас, да ни подлудяват и трева под краката ни, да смекчава удивлението вътре в нас, точно дотогава и това тяло ще ни служи, каквато и песен да му запеем.

Днес е третият или четвъртият ден на пролетта и аз седя на площад Клиши, целият облян в слънце. Днес, както си седя тук на слънце, аз ви казвам, че няма никакво значение дали светът отива по дяволите или не, няма значение дали светът е прав или крив, добър или лош. ТОЙ Е - и това е достатъчно. Светът е това, което е, и аз съм това, което съм. Не го казвам като седнал Буда, с кръстосани крака, а от една радостна, безжалостна мъдрост, от една вътрешна сигурност. Това там отвън и това вътре в мен, всичко това, ВСИЧКО, равнодеиствието от необясними слили, ЕДИН хаос, чийто ред е отвъд разума.

Като човешко същество, което се разхожда по здрач, на разсъмване, в странни часове, в никакви часове, чувството, че съм сам и единствен, ме крепи до такава степен, че когато се движа в тълпата, аз сякаш не съм човешко същество, а съм само една точица, една храчка и започвам да си представям, че съм сам в пространството - едно-единствено същество, заобиколено от най-великолепните празни улици, човешко двукрако, което се разхожда между небостъргачи, а всичко останали са избягали и аз съм сам, разхождам се, пея, господствам над земята. Не е нужно да тършувам в джоба на жилетката си за да намеря душата си - тя е там през цалото време, бие се в ребрата ми, набъбва, издута от песен. И ако туко що съм излязъл от някакво събрание, на което са решили, че всичко е мъртво, то сега, докато се разхождам по тези улици, сам и тъждествен на бога, аз знам, че това е лъжа. Доказателствата за смъртта са непрекъснато пред очите ми. Но тази смърт на света, една смърт, която непрекъснато продължава, не се придвижва от периферията навътре за да ме погълне, тази смърт е точно в краката ми, тя се движи навън от мен, моята собствена смърт е на една крачка пред мен, винаги. Светът е огледало на самия мен, умирайки, светът нр умира повече, отколкото умирам аз, аз по-жив хиляда години, броено отсега, отколкото този момент и този свят, в който умирам сега, също по-жив тогава, отколкото сега, макар и мъртъв от хиляда години. Когато всяко нещо е изживяно докрай, смърт няма и няма съжаление, няма и лъжливо пролетно време, всеки изживян миг открива по-голям, по-широк хоризонт, от който единственото бягство е живеенето.

Мечтателите мечтаят от врата нагоре, а телата им са здраво вързани за електрическия стол. Да си представиш един нов свят, означава да го живееш ежедневно, всякамисъл, всеки поглед, всяка стъпка, всеки жест убива и претворява, смъртта е винаги една крачка напред. Да плюеш на миналото - това не е достатъчно. Да обявиш бъдещето - това не е достатъчно. Човек трябва да действа така, СЯКАШ миналото е мъртво, а бъдещето неосъществимо. Човек трябва да действа така, СЯКАШ следващата стъпка е последна, каквато и да е тя. Всяка стъпка напред е последна и с нея умира един свят, включително и ти самият. Ние сме тук от земята, която никога не свършва, моналото никога не спира, бъдещето никога не започва, настоящето никога не свършва. Този измислен свят, който държим в ръцете си и все пак виждаме, не е самите нас. Ние сме онова, което никога не приключва, нокога не се оформя за да бъде разпознато, ние сме всичко, което е, и все пак не сме цялото, частите са толкова по-големи от цялото, че само господ математикът може да го изчисли.

СМЯХ! - съветваше Рабле. За всички ваши беди - СМЯХ! Но, господи, колко е трудно да приемеш неговата здравомислеща, весела мъдрост след всички бабешки лекове, които сме излели в гърлата си. Как може човек да се смее, когато хастарът на стомаха му се е износил? Как може човек да се смее след цялата нищета, с която те ни отровиха - тези бледи, изпити, тъжни, многострадални, тържествени, сериозни ангелски духове? Разбирам подлостта, която ги е вдъхновила. Прощавам им тяхната гениалност. Но е трудно да се освободим от цялата мъка, която те създадоха.

Когато се сетя за всички онези фанатици, които са били разпнати, и за онези, които не са били фанатици, а просто идиоти, всички избити в името на една идея, лицето ми започва да се разтяга в усмивка. Премахнете всички възможности за бягство, казвам аз. Захлупете плътно капака над Новия Йерусалим! Нека се опираме корем до корем, БЕЗ НАДЕЖДА! Умити и неумити, убиец и мислионер, онези, бледите човеци и тъпаците, оставете ги само по-близо един до друг, нека поврат няколко века в тази сляпа улица!

Или светът е прекалено халтав, или аз не съм достатъчно стегнат. Ако станех неразбираем, щях да бъда разбран веднага. Разликата между разбирането и неразбирането е тънка като косъм, ПО-ТЪНКА - тя е разлика от един милиметър, тя е една нишка пространство между Китай и Нептун. Колкото и да излизам извън релси, съотношението остава все едно и също, то няма нищо общо с яснотата, точността и така нататък. (това така нататък е важно!) Разсъдъкът прави грешки, защото е твърде прецизен инструмент, нишките се разкъсват в махагоновите възли, в кедъра и абаноса на чуждата материя. Говорим за действителността така, сякаш тя е нещо съразмерно, сякаш е упражнение по пиано или урок по физика. Черната смърт дойде със завръщането на кръстоносците. Сифилисът дойде със завръщането на Колумб. ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА СЪЩО ЩЕ ДОЙДЕ! ИЗНАЧАЛНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, както казва моя приятел Кронщад. От едно стихотворение, написано на дъното на океана...

Да прогнозираш тази действителност, означава да си отдалечен от нея или на милиметър, или на милион светлинни години. Разликата й е квант, получен от пресичането на улиците. Квантът е функционално смущение, породено от опита да се вместиш в рамките на някакви основни еталони. Еталонът е изхвърлен от стар работодател, или с други думи, слуз и гной от стара болест.

Това са мисли, родени на улицата, ЕПИЛЕПТОИДЕН ТИП. Излизаш с китарата и струните се скъсват - защото идеята не е морфологически запечатана. За да си припомниш съня, трябва да държиш очите си затворени и да не мърдаш. Най-малкото раздвижване и цялата тъкан се разпада. На улицата аз се излагам на разрушителните, раздробяващи стихии, които ме заобикалят. Оставям всичко да нанася своето опустошение върху мен. Привеждам се, за да шпионирам тайните процеси, ДА СЕ ПОДЧИНЯВАМ по-скоро, отколкото да заповядвам.

Има огромни късове от моя живот, които са си отишли завинаги. Огромни късове, отишли си, разпилени, изхабени в приказки, действия, възпоменателен сън. Никога не е имало време, когато да съм живял ЕДИН живот, живота на съпруг, на любовник, на приятел. Където и да съм бил, с каквото и да съм се занимавал, аз съм водил многостранен живот. Така че каквото и да реша да приема за СВОЯ история, то е загубено, удавено, неотделимо споено с живота, драмата, историите на други.

Аз съм човек на стария свят, семенце, което е било презасято от вятъра, семенце, което не успя да разцъфне в гъбестия оазис на Америка. Аз принадлежа на тежкото дърво на миналото. Моята преданост, физическа и духовна е към хората на Европа, онези, които са били някога франки, гали, викинги, хуни, татари и какво ли още не. Климатът за моето тяло и душа е тук, където има бързина и разложение. Горд съм, че НЕ принадлежа на този век.

За онези звездобройци, които не могат да проследят акта на откровението, аз прилагам тук няколко хороскопни щриха в полето на моята ВСЕЛЕНА НА СМЪРТТА...

Аз съм Шанкър, ракът, който се движи настрани и назад, и напред пожелание. Движа се в странни тропици и търгувам с бризантни вещества, балсамираща течност, яспис, смирна, смарагд, надиплени сополи и таралежови нокти. Заради Уран, с който се кръстосвам по дължина, аз обичам прекомерно жените, лютивите чревца и манерките. Нептун управлява моя асцендент. Това означава, че съм съставен от водниста течност, че съм непостоянен, дон Кихот, ненадежден, независим и краткотраен. Също и сприхав. С гореща възглавница под задника си, аз мога да играя и самохвалкото, и шута не по-зле от всеки друг, под който и знак да е роден. Това е автопортрет, който показва само липсващите части - една котва, звънец за вечеря, остатъците от брада, задника на крава. Накратко, аз съм безработен човек, който си пропикава времето. Нямам нищо, което да потвърди усилията ми, освен моят гении. Но идва време дори и в живота на един безработен гений, когато той трябва да отиде до прозореца и да изповръща свръхтеглото от бгаж. Ако си гений, ти трябва да направиш това - ако не по друга причина, то поне само за да изградиш един свой малък разбираем свят, който няма да спре като осемдневен часовник! И колкото повече баласт изхвърляш през борда, толкова по-лесно се издигаш над мнението на съседите си. Докато се озовеш сам самичък в стратосферата. Тогава завързваш камък около врата си и скачаш с краката надолу. Това довежда до пълното унищожение на анагогическото тълкувание на сънищата, заедно с живачен стоматит, който е предизвикан от миропомазвания. Сънят ти е за през нощта, а конския смях - за през деня.

И така, когато стоя на бара на Том-Палечкото и виждам как тези мъже с три-четвърти лица излизат през люковете на ада с макари и скоби, влачещи локомотиви и пиана, и плювалници, аз си казвам: "Великолепно! Великолепно! Всички тези джунджурии, цялата тази машинария, която идва при мене даром. Това е великолепно! Това е чудесно! Това е едно стихотворение, родило се в съня ми."

Малкото, което съм научил за писането се свежда до следното: ТО НЕ Е ТОВА, КОЕТО ХОРАТА СИ МИСЛЯТ, ЧЕ Е. То е нещо абсолютно ново, всеки път, с всеки индивид. Валпарайсо например. Валпарайси, когато го казвам аз, означава нещо съвсем различно, от всичко, което е означавало преди. Може да означава англичанка, на която всички предни зъби са изпопадали, и барман, който е застанал насред улицата и очаква клиенти. Може да означава ангел в копринена риза, който прокарва пръсти по черната си арфа. Може да означава одалиска с мрежа против комари около задника. Може да означава всяко едно от тези неща, или нито едно от тях, но каквото и да означава, можете да сте сигурни, че то ще бъде нещо различно, нещо ново. Валпарайсо е винаги на пет минути от края, малко по-насам от Перу, или може би с три инча по-близо. То е онзи случаен квадратен инч, който трескаво прибавяш, защото под задника си имаш нагорещена възглавница, а в червата ти е Светия Дух - както и ортопедическите грешки. То означава "да пикаеш топло и да пикаеш студено", както казва Трималчио, "защото нашата майка Земята е по средата, закръглена като яйце, и притежава вътре в себе си всички хубави неща, също като медена пита".

А сега, дами и господа, с тази малка универсална отварачка за консерви, която държа в ръката си, аз ще отворя една консерва сардини. С тази малка отварачка за консерви, която държа в ръката си, е все едно дали искате да отворите консерва сардини или аптека. Сега е третият или четвъртият ден на пролетта, както вече няколко пъти ви казах - и макар да е лоша, сиромашка, възпоменателна пролет, термометърът ме подлудява, все едно е дървеница. Може би сте си помислили, че през цялото това време аз седя на площад Клиши и си пия аперитива. Всъщност аз СЕДЯХ на площад Клиши, но това беше преди две или три години. И НАИСТИНА стоях на бара на Том-Палечкото, но това беше много отдавна и оттогава един рак гризе моите най-жизненоважни органи. Всичко това започна в метрото (първа класа) с фразата - L’homme que j’étais, je ne le suis plus.

Докато минавах през разпределителната гара, аз бях измъчван от два страха - първо, че ако повдигна очи малко по-нагоре, те ще изскочат от главата ми и второ, че кранчето на бъчвата ми пропуска. такова силно напрежение, че всяко сътворяване на представи ставаше моментално ромбоидно-призматично. Представих си как целия свят обявява деня за празничен, за да се замисли над неподвижността. Този ден има толкова много самоубииства, че няма достатъчно товарни коли, които да приберат мъртвите. Докато минавам край разпределителната гара при Порт, аз долавям гадната смрад от влаковете за добитък. Ето какво е положението: цял ден днес и цял ден вчера - преди три или четири години естествено - те са стояли там тяло до тяло, изплашени и потни. Телата им са пропити с гибел. Като минавам покрай тях, разсъдъкът ми е ужасно бистър, мислите ми - кристално ясни. Така бързам да излея мислиоте си, че ги подминавам тичешком в тъмнината. Аз също съм обзет от голям страх. И също така се потя и пръхтя, жаден, пропит от гибел. Минавам покрай тях като писмо през поща. Или не аз, а по-скоро определени идеи, на които съм предвестник. И тези идеи са вече класифицирани и описани, вече са подпечатани с печат и воден знак. Те, моите идеи, текат серийно, като през електрическа бобина. Да живееш ОТВЪД илюзията или СЪС нея? - това е въпросът. Вътре в мен има една ужасяваща скъпоценност, която не ще да се стопи, една скъпоценност, която драска стъклата на прозорците докато бягам в нощта. Добитъкът мучи и блее. Той стои там, в топлата смрад на собствените си изпражнения. Отново чувам музиката на един кватрет в ла минор, отчаяните пориви на струнните инстроменти. Вътре в мен има един луд и отй сече и отсича, сече и отсича, докато удари финалния дисониращ акорд. ЧИСТО УНИЩОЖЕНИЕ, за разлика от по-малките мътни унищожения. Не оставя нищо за забърсване след себе си. Едно колело, което се търкаля нагоре към пропастта - и отвъд нея, надолу в бездънната бездна. Аз, Бетовен, Аз го създадох! Аз, Бетовен, го унищожавам!

Оттук нататък, дами и господа, вие сте в Мексико. Оттук нататък всичко ще бъде чудесно и красиво, удивително красиво, удивително чудесно. Все по-удивително красиво и чудесно. Оттук нататък няма да има никакви въжета за простиране, никакви тиранти, никакво бархетно бельо. Вечно лято и всичко по образец. Ако ще е кон, ще е кон за вечни времена. Ако ще е апоплексия, ще е апоплексия, а не танцът на Св. Витий. Никакви проститутки на разсъмване, никакви гардении. Никакви умрели котки в канавката, никаква пот и потене. Ако ще е устна, трябва дa е устна, която вечно потрепва. Защото в Мексико, дами и господа, е винаги пладне и това, което грее, е цветето обички, а това, което е мъртво, е мъртво и няма перести метлички за прах. Лежиш на легло от цимент и спиш като ацетиленова факла. Ако ти се падне богатство, това е голям късмет. Ако не ти се падне богатство, е нищета. ПО-ЛОШО ОТ НИЩЕТА. Никакви арпеджо, никакви фиоритури, никакви каденци. Или имаш ключ, или нямаш. Или започваш с чиста мелодия, или започваш с антисептика. Но няма никакво чистилище и никакъв еликсир. Това е Четвъртата еклога, или 13-и парижки район.


* Мистично тълкуване на дума, пасаж или текст, особено библейски, чрез които се откриват алюзии за отвъдния живот.
** Известен лилипут, "генерал" от Гражданската война, играл в цирка на Барнъм (1871-1875), а също и в шоуто на Бъфало Бил "Дивият Запад" (краяна 19в.)
*** (фр.) - Вече не съм човекът, който бях.
**** или още св. Витиево хоро - психеделични видения, предизвиквани обикновено от употребата на LSD.