Diversions, Lyrical and Prozaiic
14th Ward Четиринадесети квартал
Henry Miller Хенри Милър

Аз съм патриот от 14-ти квартал "Бруклин", където отраснах. Останалите Съединени щати не съществуват за мен освен като идея, история или литература. На десетгодишна възраст ме изтръгнаха от родната ми земя и ме преместиха на едно гробище, на едно ЛЮТЕРАНСКО гробище, където надгробните камъни бяха винаги подредени, а венците никога не вехнеха.

Но се родих на улицата и отраснах на улицата. "Постмеханизираната открита улица, където най-красивата и изхалюцинирана желязна растителност" и т.н.... Роден под знака на Овена, който дарява с пламенно, дейно, енергично и доста неспокойно тяло. С МАРС В ДЕВЕТИЯ ДОМ!

Да се родиш на улицата означава да се скиташ цял живот, да си свободен. Означава злополука и случки, драма, движение. Но най-вече означава мечта. Хармония от несвързани факти, която придава на лутанията ти една метафизична увереност. На улицата научаваш какви всъщност са човешките същества; иначе след това си ги измисляш. Онова, което не е откритата улица, е фалшиво, абстрактно или с други думи - ЛИТЕРАТУРА. Нищо от онова, което се нарича "приключение", не може и на йота да наподоби аромата на улицата. Няма значение дали отиваш до полюса или седиш на дъното на океана с бележник в ръка, дали прекосяваш девет града наведнъж или пък като Курц опъваш платната слещу течението на реката и полудяваш. Няма значение колко вълнуващо, колко непоносимо е положението, изход винаги има, винаги има подобрения, утехи, компенсации, вестници, религии. Но някога е нямало нищо подобно. Някога си бил свободен, див и кръвожаден.

Момчетата, които си боготворил, когато за първи път излезе на улицата, остават с теб цял живот. Те са единствените истински герои. Наполеон, Капоне - всичко е измислица. Наполеон е нищо в сравнение с Еди Карни, който първи ми посини окото. Нито един от хората, които съм срещал, не изглежда така величествен, така царствен, така благороден като Лестър Риърдън, който вдъхваше страх с едно нищо и никакво преминаване по улицата. Жул Верн никога не ме отведе по местата, които Стенли Боровски намисляше с падането на нощта. В сравнение с Джони Пол на Робинзон Крузо му липсва въображение. Всички тези момчета от 14-ти квартал продължават и до ден днешен да дъхат на нещо свое. Те не бяха измислени или въображаеми - те бяха истински. Имената им звънтят като златни монети - Том Фаулър, Джим Бъкли, Мат Оуън, Роб Рамси, Хари Мартин, Джони Дън, да не говорим за Еди Карни или за великия Лестър иърдън. Че какво, дори сега, когато изричам Джони Пол, имената на светците оставят лош вкус в устата ми. Джони Пол беше живият Одисей на 14-ти квартал - това, че по-късно стана шофьор на камион, е факт без значение.

Преди голямата промяна сякаш никой не забелязваше, че улиците са грозни и мръсни. Когато отваряха градските канали, ние си запушвахме носовете. Когато се секнехме, откривахме сополи в носните си кърпи, а не в носовете си. Имаше повече вътрешен мир и доволство. Имаше кръчма, хиподрум, велосипеди, развратни жени и препускащи в тръс коне. Животът все още се придвижваше на бавни обороти. Поне в 14-ти квартал. Неделя сутрин никой не се обличаше. Достатъчно беше г-жа Горман да слезе по халат с гурелясяли очи и да се поклони на свещеника: "Добро утро, отче!" "Добро утро, г-жа Горман!" - и улицата изкупваше всичките си грехове. Пат МакАран носеше носната си кърпа в пеша на редингота си - чудесно място, пък и му беше под ръка, както и детелината в петлицата му. Бирата беше с пяна, а хората се спираха да побъбрят един с друг.

В сънищата си аз се връщам в 14-ти квартал, точно както параноикът се връща към своите натрапчиви идеи. Когато се сетя за стоманено-сивите бойни кораби в Корабостроителния завод, аз виждам, че те са проснати там в някакво астрологическо измерение, в което аз съм артилеристът, химикът, търговецът на бризантни вещества, предприемачът, следователят, рогоносецът, садистът, адвокатът и скъперникът, ученият, неукротимият, немирясалият и безсрамникът.

Докато другите си спомнят младостта като красива градина, любяща майка, ваканция на морето, аз си спомням, и то с такава яснота, сякаш са гравирани с киселина, мрачните, покрити със сажди зидове и комини на фабриката за ламарина срещу нас и светлите, кръгли парчета ламарина, разпилени по улицата - някои светли и блестящи, други ръждясяли, потъмнели, меденокафяви, оставящи петна по пръстите. Спомням си чугунолеярната, където червената пещ искреше и хората се приближаваха към тази искряща яма с лопати в ръце, а отвън стояха плитките дървени куфражи като ковчези, пронизани от прътове, по които или ще си ожулиш прасците, или ще си счупиш врата. Спомням си черните ръце на леярите, саждите, които бяха потънали така дълбоко в кожа, че нищо не можеше да ги махне - нито сапунът, нито усърдното търкане, нито парите, нито любовта, нито смъртта. Сякаш бяха белязани с черно! Влизат в пещта като дяволи с черни ръце - а по-късно излизат покрити с цветя, хладни и вкочанени в неделните си костюми - дори и дъждът не можеше да измие саждите. Всички тези прекрасни горили, тръчнали нагоре към господа с подути мускули, с лумбаго и черни ръце...

За мен целият свят се съдържаше в границите на 14-ти квартал. Ако нещо се случеше извън него, то или не се беше случило, или беше без значение. И ако баща ми ходеше за риба извън пределите на този свят, това хич не ме интересуваше. Спомням си само алкохолния му дъх, когато се връщаше вечер, отваряше голямата зелена кошница и разпиляваше по пода гърчещите се опулени чудовища. И ако някой мъж отидеше на война, единственото, което си спомням, е, че когато се връща в неделя следобед и се изправя пред къщата на свещеника, той си изповръща червата, а после се обърсва с жилетката си. Този човек беше Роб Рамси, синът на свещеника. Спомням си, че всички обичаха Роб Рамси - той беше черната овца на семейството. Обичаха го, защото беше непрокопсаник и въобще не се срамуваше от това. Неделя или сряда, за него нямаше никакво значение - ниждахме го да се задава по улицата, под надвисналите навеси, преметнал палто през ръка; потта се търкаля по лицето му, краката му се поклащат с онова плавно и отмерено олюляване на моряка, завърнал се на брега след дълго плаване, а сокът от тютюна капе от устните му заедно с топлите, тихи ругатни, прекъсвани от някои гръмогласни и доста гнусни. Абсолютното безделие, безгрижието на този човек, сквернословията му, светотатството. Не божи човек като баща си. А човек, който вдъхва любов! Слабостите му бяха човешки слабости и той си ги носеше наперено, подигранателно, на показ - като копия, украсени с разноцветни лентички. Появяваше се насред улицата, с нейните пробити газопроводи и дъх, изпълнен със слънце, изпражнения и клетви, и можеше дюкянът му да зее и тирантите му да се влачат, или пък жилетката му да лъщи от повърнята. Понякога щурмуваше улицата като бик, на четири крака, и тогава тя, като на магия се опразваше, сякаш каналните капаци се бяха отворили, за да погълнат мършата си. Ето, побърканият Уили Мейн стои върху навеса над магазина за бои със свалени панталони и се гърчи, сякаш е настъпил последният му час. Те стояха там, сред сухото електрическо пращене на откритата улица с пробити газопроводи. Един тандем, който покрусяваше сърцето на свещеника.

Такъв беше тогава Роб Рамси. Участник в едно безкрайно пиршество. От войната се върна с медали и огън в червата. Повърна пред собствената си врата и обърса повърнатото със собствената си жилетка. Можеше да опразни улицата по-бързо и от картечница. Фууу! Такъв си беше. А малко по-късно, с цялото си добродушие, по онзи негов изискан и безгрижен начин той прекрачи ръба на един вълнолом и се удави.

Спомням си го така добре - него и къщата, в която живееше. Защото през топлите летни вечери се събирахме именно на прага на къщата на Роб Рамси и наблюдавахме оттам онова, което ставаше в кръчмата отсреща.Непрекъснато движение по цяла нощ, без на някого да хрумне да спусне щорите. На хвърлей от смешната къщичка, наречена "Скитника"... От всички страни на "Скитника" - барове. Събота вечер пред тях се събираше дълга опашка, която се блъскаше, буташе и гърчеше, за да си купи билет от гишето. Събота вечер, когато Момичето в синьо беше на върха на славата си и някой подивял моряк от морската база непременно ще скочи от мястото си, за да изтръгне един от жартиерите на Мили дьо Леон. А малко по-късно същата нощ те непременно ще минат по улицата, за да хлътнат в частния вход. И скоро ще застанат в спалнята над бара и ще смъкват тесните си панталони, а жените ще изхлузват корсетите си и ще се почесват като маймуни, докато долу другите се наливат с бира и се хапят по ушите с необуздан, писклив смях сякаш запечатан в бутилка като димящ динамит. И всичко това от прага на Роб Рамси: горе старецът казва молитвата си пред една газена лампа, моли се като похотлива коза да настъпи краят, а като се умори от молитви, слиза долу по нощница като стар къщен дух и ни пропъжда с пръта на метлата.

От събота следобед до понеделник сутринта времето нямаше край, едното се преливаше в другото. Още събота сутрин - а как ставаше така, един господ знае - ние чувствахме военните плавателни съдове, замрели на котва в големия залив. Събота сутрин сърцето ми се качваше в устата. Виждах как жулят палубите и лъскат оръдията, а тежестта на огромните морски чудовища, които почиваха върху мръсното езерно стъкло, беше разкошна тежест върху плещите ми. Вече мечтаех да избягам, да се запилея по далечни места... Но не стигнах по-далеч от отсрещния бряг на реката, не по на север от Второ авеню и 28-ма улица, като се мине през Поясната линия. Там свирех "Валса на цъфналите портокали", а през антракта миех очите си над един железен умивалник. Пианото стоеше в дъното на бара. Клавишите бяха пожълтели, а краката ми не стигаха педалите. Носех кадифен костюм, защото тогава кадифето беше просто задължително.

Всичко, което ставаше на другия бряг на реката, беше чиста лудост: посипаният с пясък под, газените лампи, картините от студа, чиито сняг никога не се стопяваше, побърканите шваби с петна по ръцете, железният умивалник, покрит с плътен слой слузеста плесен, жената от Хамбург, чийто задник винаги провисваше извън облегалката на стола, задният двор и вонята на кисело зеле... Всичко това в три четвърти такт, който продължава до безкрайност. Вървя между родителите си, едната ми ръка е пъхната в маншона на майка ми, другата в ръкава на баща ми. Очите ми са плътно затворени, плътно като миди, които повдигат клепачи само за да плачат.

Всички промени на приливите, на отливите и на времето, които минаваха по реката, са в кръвта ми. Все още чувствам хлъзгавината на парапета, на който се облягах в мъгла и дъжд, и който препращаше към хладното ми чело пискливите свирки на ферибота, плъзгащ се бавно по хелинга. Все още виждам плесенясалите дъски на хелинга, които се измятат, докато големият объл нос на кораба ги жули със страните си, а зелената сочна вода се плиска през движещите се нагоре-надолу стенещи дъски на хелинга. А отгоре чайките се вият и гмуркат, и издават гадни звуци с мръсните си човки - един дрезгав, хищен шум на нечовешко пиршество, на усти, устремени към сметта, на крака, покрити със струпеи, които се плъзгат по зелената пяна на водата.

Човек преминава неусетно от една сцена, една възраст, един живот към друг. Внезапно, както си вървиш по някоя улица, независимо дали насън или наяве, ти осъзнаваш за първи път, че годините са отлетели, че всичко това е отминало завинаги и ще продължава да живее само в спомена, и тогава споменът се обръща навътре със странно, сграбчващо те великолепие и ти се връщаш все към тези сцени и случки, насън или в мечтите си, както си вървиш по някоя улица или лежиш до някоя жена, или четеш книга, или говориш с непознат... Внезапно, но винаги с ужасна настойчивост и винаги с ужасна точност тези спомени се натрапват, изникват като призраци и проникват в цялото ти същество. Оттам нататък всичко се движи в въртящи се плоскости - мислите ни, сънищата, действията, целият ни живот. Един успоредник, в който падаме от една площадка на скелето върху друга. Оттам нататък вървим, пръснати на безброй частици, като насекомо със сто крака, една стоножка, която пристъпва и пие въздуха; вървим с чувствителни влакънца, засмукали жадно минало и бъдеще, и всичко се стапя в музика и скръб, вървим срещу един обединен свят и отстояваме своето разчленение. Докато вървим, всички неща се пръсват заедно с нас на безброй дъгоцветни късчета. Разчленението на зрелостта. Голямата промяна. Бяхме цели по времето на младостта си и ужасът и болката проникваха в нас от край до край. Ясна граница между радост и скръб нямаше и те се сливаха в едно, също както животът ни наяве се слива с мечтата и съня. Сутрин се събуждахме като едно същество, а вечер потъвахме в един океан, напълно удавени, прегърнали звездите и треската на деня.

А после идва времето, когато внезапно всичко изглежда наопаки. Живеем в ума, в идеите, в късчетата. Вече не пием дивата външна музика на улиците - само си СПОМНЯМЕ. Като маниак, който поема и поема нишката, за да я избълва после в някакъв логаритмичен образец. Ако се развълнуваме от някой едър бюст, то това е едрият бюст на мръсницата, която се е навела през една дъждовна вечер и ни е показала за първи път чудото на великите млечни кълба. Ако се развълнуваме от отраженията по мокрия паваж, то е защото на седемгодишна възраст внезапно ни е пронизало предчувствието за предстоящия живот, и то както зяпаме, без да мислим, в блестящото течно огледало на улицата. Ако видът на някоя въртяща се врата ни заинтригува, то това е споменът от една лятна вечер, когато всички врати са се въртяли безшумно, а там, където светлината се е привеждала да погали сянката, е имало златни прасци и дантели, искрящи слънчобрани, а през пролуките на въртящата се врата като ситен пясък, отцеждащ се през леха от рубини, са се носели музиката и тамянът на великолепни непознати тела. И може би, когато тази врата се е отворила, за да ни дари с мигновената и смазваща гледка на света, може би тогава ние сме доловили първия намек за огромното въздействие на греха, първия намек, че тук, над малките кръгли масички, завъртели се шеметно в светлината, краката ни, безцелно риещи стърготини, и ръцете ни, докосващи хладното столче на чашата, че тук, над тези малки кръгли масички, които по-късно ще гледаме с такъв копнеж и преклонение, че тук, казвам аз, ще почувстваме през идните години първите удари на любовта, ппървите петна от ръжда, първите черни грабливи ръце на пъкъла, блестящите обли парчета ламарина по улиците, високите, с цвят на сажди комини, голия бряст, който плющи под лятната светкавица, пищи и крещи под ударите на дъжда, докато по горещата земя като по чудо хукват охлюви и целият въздух става син и серен. Тук над тези маси, при първия повик, при първото докосване на една ръка ще дойде горчивата, разяждаща болка, която те стисва за стомаха, и виното се вкисва в коремите ни, и болката тръгва от петите, а кръглите табли на масите се завъртат във вихъра на страданието и треската в костите, причинени от нежното изгарящо докосване на една ръка. Тук са погребани легенда след легенда за младост и тъга, за безумни нощи и тайнствени пазви, танцуващи по мокрото огледало на паважа, за жени, които хихикат приглушено, докато се почесват, за дивите крясъци на моряци, за дълги опашки, застанали пред фоайето, за кораби, които се разминават на милиметри в мъглата и за влекачи, които гневно пръхтят срещу напора на прилива, докато горе на Бруклинския мост един човек стои в предсмъртен ужас и чака, за да скочи, или чака, за да напише стихотворение, или кръвта да изтече от съдовете му, защото, ако се приближи с още една крачка, болката на любовта ще го убие.

Плазмата на съня е болката от раздялата. Сънят продължава да живее и след като тялото е погребана. Вървим из улиците с хиляди крака и очи, с потрепващи пипалца, кито долавят и най-малкото подсещане и спомен за миналото. В безцелното си напред-назад ние спираме от време на време като дълги лепкави растения и поглъщаме цяла живата хапка на миналото. Разтваряме се, меки и отстъпчиви, за да попием нощта и океаните от кръв, които са удавили съня на младостта ни. Пием ли, пием с неутолима жажда. Никога вече не сме отново цели, а живеем на късчета и всичките наши части са разделени от най-тънката мембрана. Така, когато флотата маневрира в Тихия океан, тя е цялата сага на младостта, преминаваща бързо пред очите ни, сънят за откритата улица и звука на чайките, които кръжат и се гмуркат с отпадъци в човките, или пък е звукът на тромпета и разветите знамена, и всичките неизвестни кътчета по земята, които плуват пред очите ти без дати и смисъл, и се вият като таблата на масата в един дъгоцветен блясък от власт и слава. И идва ден, когато заставаш на Бруклинския мост и гледаш надолу, в черните фунии, които изригват дим, а цевите на оръдията блестят и копчетата блестят, и водата като по чудо се разполовява под острия, режещ нос и като лед и дантела, като срив и кипеж се разпенва зелена и синя с хладна жар, със студенината на шампанско и изгорели хриле. А носът разсича вълните в една безкрайна метафора: тежкото туловище на съда се придвижва напред с носа, което вечно разделя, и неговата тежест е неизмеримата тежест на света, потъването в непознати барометрични налягания, в непознати геоложки пукнатини и пещери, където водите де плискат мелодично, а звездите се преобръщат и умират, и ръце де протягат нагоре, и хващат и стискат, но никога не сграбчват и не се затварят, а стискат и хващат, докато звездите гаснат една по една - безброй звезди, безброй и безброй светове, които потъват надолу в хладна жар, в опушена нощ от зелено и синьо с натрошен лед и изгарящо шампанско, и дрезгавия вик на чайките, човките им, подути от раковини, гнусните им боклукчиви усти, натъпкани завинаги под кила на кораба.

Човек вижда долу (от Бруклинския мост) едно петно пяна или малко езерце от бензин, или натрошен отломък, или празен шлеп, светът преминава, преобърнат от болка, и светлината поглъща вътрешностите,половинките на плътта се пръскат, копията напират навътре към хрущяла, самата защитна обвивка на тялото се понася нагоре към нищото. През теб преминават безумни думи от древния свят, знаци и предзнаменования, предупреждението на стената (Библ.) предупреждението срещу Балтазар (Пророк Данаил, V, 25-28), пролуките по вратата на бара, картоиграчите с глинените лули, високото дърво пред фабриката за ламарина, черните ръце, петнисти дори и в смъртта. Вървиш по улицата нощем и мостът е изсечен в небето като арфа, и гноясалите очи на съня горят в колибите, обезчестяват стените, стълбищата се срутват сред облаци пушек и плъховете кръстосват тавана в галоп, един глас е закован на вратата и дълги зловещи същества с потрепващи пипала и стотици крака падат от тръбите като капки пот. Доволни, кръвожадни призраци с писъка на нощния вятър и клетвите на топлоноги мъже, ниски, плитки ковчези с прътове през тялото. Слюнката на скръбта, проточила се надолу към студената восъчна плът обгаря мъртвите очи, твърдите нащърбени похлупаци на мъртви миди. Обикаляш кръгла клетка със сменящи се плоскости, звезди и облаци под ескалатора и стените на клетката се въртят, няма мъже и жени без опашки и грабливи нокти, а отгоре, над всички неща са изписани буквите на азбуката с желязо и перманганат. Обикаляш ли, обикаляш една кръгла клетка под тътена на барабанен огън, театърът гори, актьорите продължават да изговарят своите реплики, мехурът се спуква, зъбите изпадат, но риданието на клоуна е като шумоленето на падащ пърхот. Обикаляш безлунните нощи в долината на кратерите, долина на мъртви огньове и побелели черепи, на птици без криле. Обикаляш ли, обикаляш, търсейки центъра и пресечната точка, но огньовете се превръщат в пепел и същността на нещата е скрита в пръста на една ръкавица.

И тогава един ден сякаш плътта ти внезапно се е разтворила и кръвта под плътта се е съединила с въздуха, внезапно целият свят изревава отново и самият скелет на тялото се топи като восък. Такъв един ден може да бъде денят, в който за пръв път се срещаш с Достоевски. Спомняш си миризмата на покривката, върху която е лежала книгата, поглеждаш часовника и той показва само пет минути от вечността, броиш предметите върху камината, защото звукът на цифрите е съвсем нов звук в устата ти, защото всичко ново и старо, или докоснато и забравено е един огън и една хипноза. Сега всички врати на клетката са отворени и накъдето и да тръгнеш, има права линия, над която реват огромните вълни и огромни скали от мрамор и сипки се спускат, за да положат трескавите си яйца. А от вълните с отмерена, фосфоресцираща крачка се изправят горди на задните си крака гледжосаните коне, които препускаха с Александър, гордо опнатите им кореми блестят от калция, ноздрите им са потопени в опиумна тинктура. Сега всичко е сняг и лед, а големият пояс на Орион е метнат над чатала на океана.

Беше точно седем и пет на ъгъла на Бродуей и улица Косцюшко, когато Достоевски за пръв път проблесна на хоризонта ми. Двама мъже и една жена подреждаха някаква витрина. От средата на едрата надолу манекените бяха изцяло от тел. Празни кутии от обувки бяха натрупани край витрината като преспи миналогодишен сняг...

Така се появи името на Достоевски. Скромно. Като стара кутия за обувки. Евреинът, който ми каза името му, говореше неясно - той не можеше да произнесе Владивосток например, нито пък Карпатите, но Достоевски казваше божествено. Дори сега, когато казвам Достоевски, аз отново виждам големите му издути устни и тънката нишка от слюнка, която се разтяга като ластик, докато той произнася думата. Между двата му предни зъба имаше разстояние, по-голямо от обичайното, и там, точно по средата на тази кухина, думата Достоевски потрепваше и се разтягаше - един тънък дъгоцветен слой от слюнка, в който се бе събрало цялото злато на здрача - защото точно тогава слънцето над Косцюшко залязваше и уличното движение над нас се разпукваше в пролетен топеж, един шум от преживяне и скърцане, сякаш манекените върху телените си крака се ръфаха на живо. Малко по-късно, когато пристигнах в страната на Хоинъмите (бел. прев.) разумните същества с тела на коне от Пътешествията на Гъливер, Дж. Суифт, чух същото преживяне и скърцане над главата си и отново слюнката в устата на един човек потрепваше и се разтягяше, и проблясваше дъгоцветно под едно залязващо слънце. Този път съм в Драконовата клисура: един човек се е надвесил над мен с палмовия си бастун и гърми, и трещи с безумна арабска усмивка. Отново, сякаш мозъкът ми бе матка, стените на света се огънаха. Името Суифт беше като отчетливо, напрегнато пикаене по тенекиения капак на света. Над главата ми - зеленият фокусник, гълтащ огън, чувствителните му черва, увити в мушама, два огромни млечнобели зъба, захапали пояс от омазнени зъбци, свързани със стреблището и турските бани; поясът от зъбци се приплъзгва над скелет е избелели кокали. Зеленият дракон на Суифт се движи над зъбците с един безкраен звук на пикаене и смила на ситно и в ракурс джуджетата с човешки бой, които е всмукал като макарони. Навътре и навън от хранопровода, нагоре и надолу, и около раменните лопатки и мастоидната делта, те пропадат в бездънната яма на вътрешностите, които клокочат и бълват - чаталът се разкрачва и изхлузва, зъбците продължават да се движат безмилостно, хрупат на живо всички тези ситни макарони в ракурс, увиснали на бакенбардите си от червеното драконово дере. Взирам се в млечнобялата усмивка на приканващия, тази фанатична арабска усмивка, дошла от огньовете в Страната на бляновете, и пристъпвам тихо в отворения корем на дракона. Между безумните ребра на скелета, който държи въртящите се зъбци, страната на хоинъмите се разпростира пред мен заедно с онзи цвъртящ шум на пикаене в ушите ми, като че езикът на човеците е направен от естествено газирана вода. Нагоре и надолу над мазния черен пояс, над турските бани, през къщата на ветровете, над небесносините води, между глинените тръби и сребърните топки, които танцуват върху течните реактивни самолети: инфрачовешкият свят от меки шапки и банджо, от ярки кърпи и черни пури, бонбони лакта, превърнали се от шепа в океан, експлоадиращи бутилки бира, меласа от стъклени нишки и горещи тамали (исп.) силно подправено мексиканско ястие, рев на прибой и цвъртене на тиган, пяна и евкалиптово масло, потреси, тебешир, конфети - бялото бедро на една жена, счупено гребло, бъркотия от дървени ребра, главоблъсканицата мекано, усмивката, която никога не изчезва, безумната арабска усмивка с огнени слюнки, червеното дере и зелените черва...

О, свят, удушен и сгромолясал се, къде са силните ти бели зъби? О, свят, потъващ със сребърните топки, спасителните ризи и спасителните пояси, къде са розовите ти скалпове? О, гладък и белтъчен, о, свят без косъмче, сдъвкан на прах сега, под коя мъртва луна лежиш, студен и лъскав?


* предупреждението срещу Балтазар(Пророк Данаил, V, 25-28)

** разумните същества с тела на коне от "Пътешествията на Гъливер", Дж. Суифт

*** (исп.) силно подправено мексиканско ястие.