Diversions, Lyrical and Prozaiic
Epidaurus (excerpt from The Colossus of Maroussi) Епидаврос (откъс от "Колосът от Маруси")
Henry Miller Хенри Милър

Събудихме се рано сутринта и си наехме кола, която да ни откара до Епидаврос. Денят започна във величествен мир. За пръв път истински видях Пелопонес. То дори не беше и виждане, а по-скоро цялостно разкриване на един смълчан и спокоен свят, такъв, в какъвто човек ще живее един ден, когато спре да се отдава на убийства и кражби. Чудя се как така нито един художник досега не е успял да пресъздаде магията на този идиличен пейзаж. Да не би да е твърде спокоен, твърде идиличен? Толкова ли е вечна светлината, че да бъде уловена от четката? Едно мога със сигурност да кажа и може би то ще обезкуражи всеки пренадъхан художник – тук няма и следа от грозота, било то в контурите, цветовете, формата, детайлите, емоциите. Това е една истинска перфектност, също както в музиката на Моцарт. Да, осмелявам се да кажа, че тук има много повече от Моцарт, отколкото където и да е другаде по света. Пътят към Епидаврос прилича на пътя към сътворението. Човек спира да търси. Той замълчава, онемял пред тишината на мистериозни начала. Ако би могъл да проговори, думите му ще се превърнат в песен. Тук няма нищо, което да бъде завладявано, скътано или изтъргувано – има само едно срутване на стените, оковали душата. Пейзажът не се размива, той се вмъква в свободните кътчета на сърцето, нахълтва, натрупва се, обладава изцяло. И вече не се придвижваш през нещо – да го наречем Природа, ако искате – вече ставаш част от един погром, погром над силите на злото, злобата, завистта, егоизма, яда, нетолерантността, гордостта, арогантността, лукавството лицемерието и така нататък.

Това е утрото на първия ден от абсолютния мир, мирът на сърцето, този, който идва тогава, когато се предадеш. Не съм знаел какво означава мир, преди да дойда в Епидаврос. Също както всеки друг аз бях използвал тази дума през целия си живот, без дори поне веднъж да осъзная, че съм използвал един фалшификат.

Мир е противоположното на война точно толкова, колкото и смърт е противоположното на живот. Бедността на езика, иначе казано бедността на човешката фантазия, бедността на вътрешния ни свят е това, което е създала тази погрешна опозиция. Става дума естествено за онзи мир, който излиза извън досегашните ни представи. Но друг мир не съществува. Онзи мир, който повечето от нас познават, не е нищо повече от липса на враждебност, примирие, пауза, затишие, отдих – грешка. Истинският и вечен мир е мирът на сърцето, той не поставя условия, той не се нуждае от опазване. Той просто е. Ако беше победа, то тогава щеше да е един особен вид победа, защото се дължи единствено на предаването, доброволното предаване, не друго. За мен не е загадка същността на лековете, открити тук, в този величествен лечебен център на древния свят. Тук самият лечител е бил изцелен – това е първата и най-важна стъпка в процеса на сътворяване; и тя не е медицинска, а религиозна по характер. Втората – пациентът е излекуван още преди да е взел лекарството. Великите лечители винаги са твърдели, че природата е истинският лекар. Това е вярно донякъде. Защото сама по себе си природата не може да направи нищо. Тя може да лекува само тогава, когато човек намери мястото си в този свят, което не е в природата, както на животните, а в човешкото царство, което е връзката между природното и божественото.

За подчовеците, ненамерилите се, представителите на тази затънала в невежество ера на науката, ритуалите и преклонението пред божественото, които са част от изкуството да лекуваш, тъй както го правят в Епидаврос, изглеждат като пълни глупости. В този наш свят слепци водят слепците, болните търсят лек от болни. Ние прогресираме непрекъснато, но това е прогрес, който ни отвежда единствено до операционната маса, до приюта за бедни, до лудницата, в канавката. Ние нямаме лечители – имаме единствено касапи, чиито знания по анатомия са им дали диплома, която пък им дава правото да изрежат или ампутират нашите болести, тъй че да можем да изкретаме по-нататък, вече полуинвалиди, докато не дойде времето, в което ще сме годни да бъдем отведени в кланицата. Обявяваме гласно, че сме открили лекарството, но не споменаваме всички нови болести, които сме създали междувременно. По подобен начин функционира и Министерството на Войната – победите, за които постоянно ни говорят, са прах в очите, който скрива смъртта и бедствията. Медиците, също като военните, са безпомощни – войната, която водят, е загубена още от самото си начало. Това, от което се нуждае човек, за да може да живее, е мир. Но побеждавайки съседа си, ние си подсигуряваме мир точно толкова, колкото и откривайки лекарството против рак, си осигуряваме здраве. Човек не започва да живее, триумфирайки над врага си, нито пък оздравява, снабдявайки се с безброй лекарства. Радостта от живота се дължи на мира, който не е неподвижност, а подвижност. Никой човек не би могъл да каже, че знае какво е радостта, ако преди това не е разбрал мира. А без радост няма живот, дори и да имаш дузина коли, куп прислужници, замък, собствен параклис, бомбоубежище. Нашите болести са неразделна част от нас, били те навици, идеологии, идеали, принципи, собственост, страхове, богове, култове, религии, каквото си щете. Голямата заплата е болест, също както и малката. Свободното време е също толкова тежка болест, колкото и работата. Към каквото и да сме се привързали, било то надежда или вяра, то би могло да е болестта, която ни убива. Трябва да се предадеш цялостно – останеш ли привързан дори и към най-мижавата дреболийка, по този начин ти изхранваш микроба, който рано или късно ще те погълне. Колкото до вярата ни в бог – то той отдавна ни е изоставил, за да можем да осъзнаем радостта от превръщането си в богове чрез собствените си усилия. Цялото това неспирно хленчене, постоянното, сърцераздирателно призоваване към мир, което става все по-оглушително с увеличаването на болката и мизерията, защо го правим?

Мир, нима хората си мислят, че той е нещо, което може да се засее, сякаш е царевица или жито? Нима е нещо, което можем да награбим и погълнем, подобно на вълци, биещи се за парче леш? Чувам как хората говорят за мир, а по лицата им са изписани яд, омраза или насмешка и презрение, гордост и арогантност. Има дори и хора, които искат да водят войни, за да спасят мира – те са най-заблудените от всички.

Не ще имаме мир, докато не изкореним убийството от сърцата и умовете си. Убийството е върхът на огромната пирамида, в чиято основа се намира Азът. Всичко построено ще трябва да бъде сринато. Всичко, за което човек се е сражавал, ще трябва да бъде забравено, за да може тогава да заживее като човек. Досега той е бил едно нещастно животно и дори и божествеността му смърди. Той е господар на много светове, но в своя собствен е роб. Не мозъкът, сърцето е това, което трябва да управлява света. Защото във всяко следващо царство, което завоюваме, ние сеем само смърт. Обърнали сме гръб на царството, в което е останала нашата свобода. В Епидаврос, в неподвижността, във великия мир, който открих там, аз дочух туптенето на сърцето на света. И знам какъв е лекът – да вдигнем ръце, да отстъпим, да се предадем, така че мъничките ни сърчица да затуптят в едно с огромното сърце на света.

Мисля, че огромните тълпи, извървели дългия път до Епидаврос от всички краища на древния свят, са били излекувани още преди да дойдат тук. Седейки в странно притихналия амфитеатър, аз си мислех за дългия и заобиколен път, който най-накрая ме бе довел до центъра на изцеляващия мир. Няма човек, който да е избрал да поеме на пътешествие, по-заобиколно от моето. Повече от трийсет години се бях лутал, сякаш в лабиринт. Бях вкусил всяка радост, всяко отчаяние, но не бях разбрал значението на мира. Пътьом бях надвил всичките си врагове, един по един, но най-върлия от всички дори не бях и разпознал – самия себе си. Когато влязох в смълчалия се амфитеатър, окъпан от млечно бяла светлина, аз застанах в самия му център, където дори и най-тихият шепот се издига нависоко, като че ли птичка, окрилена от радост и се изгубва отвъд ниските хълмове, тъй както светлината на ясния ден отстъпва пред кадифената тъма на нощта. Балбоа, стоейки на връх Дариен, едва ли е усетил по-голямо чудо от мен сега. Нямаше нищо повече за покоряване – пред мен се бе ширнал океан от мир. Да бъдеш свободен, както тогава се почувствах, е да осъзнаеш безсмислеността на всяко завоевание, дори и това на самия себе си, което пък е най-висшата проява на егоизъм. Да си радостен означава да отведеш Аз-а си до крайния му предел и да го спасиш, триумфирайки. Да почувстваш мир е всичко това заедно – то е моментът след това, когато вече окончателно си се предал, когато изчезва дори и споменът, че си се предал. Мирът е в центъра на всичко и когато го постигнеш, гласът се възнася във възхвала и благословия. После се разстила надлъж и нашир, достигайки и до най-далечните кътчета на вселената. Тогава той лекува, защото носи светлина и топлотата от споделянето.

Епидаврос е просто място-символ – истинският Епидаврос е в сърцето, в сърцето на всеки един човек, стига само да го потърси. Всяко едно откритие озадачава с това, че то разкрива нещо, което е било тъй неочаквано непосредствено, тъй близко и толкова отдавна и добре познато. Мъдрецът не се нуждае от пътешествия; глупакът е този, който дири гърнето със злато, там където дъгата докосва земята. Но вечната орис и на двамата е накрая те да се срещнат и да се слеят в едно. Те се срещат в сърцето на света, което е началото и края на пътеката. Срещат се, изиграли ролите си и се обединяват в едно, ставайки нещо много повече.

Светът е едновременно и млад, и стар – и също както отделния човек, той се възражда в смъртта и остарява в безбройните си раждания. Постигането на завършеност е възможно във всеки един момент. Мирът може да бъде открит във всяка една точка от правата. Той е както безкрайност, така и точка, което обаче е точно толкова недоказуемо, колкото е невъзможно да докажеш, че ако съединиш множество от точки ще получиш права. За да получиш права, се нуждаеш от единност на съществуването, волята и въображението. Да докажеш от какво е съставена една права, което е упражнение по метафизика, може да ти отнеме цяла вечност. Но дори и един кръгъл идиот може да начертае права и правейки това, той става равен на онзи професор, за когото естеството на същата тази права е неразгадаема мистерия.

Изкуството да правиш велики неща се овладява посредством правенето на дреболии; за боязливата душа краткото пътешествие е също тъй трудно, както и дългото пътешествие за огромната душа. Пътешествията се извършват с посока навътре, а най-опасните от тях, няма нужда да го казвам, се осъществяват, без дори да се помръднеш от мястото си. Но усещането и смисълът от пътуването биха могли да изчезнат безвъзвратно. Има пътешественици, които достигат и до най-потайните кътчета на земята, завличайки до една безплодна цел един пращящ от енергия труп. Земята гъмжи от авантюристични души, които я изпълват със смърт – това са душите, които впуснали се в завоевания, насищат пространството със спорове и кавги. Това, което придава призрачен нюанс на живота, е злощастната игра на сенки, играна от вампири и призраци. Паниката и объркването, които сграбчват душата на скитащия са екотът на ада, създаден от изгубилите се и прокълнатите.

Докато се припичах на слънце на стълбите на амфитеатъра, през главата ми мина съвсем естествената мисъл да пратя по някоя ободряваща дума на приятелите си. Сетих се конкретно за приятелите си психоаналитици. Написах три картички, една за Франция, една за Англия и една за Америка. Съвсем учтиво подтикнах тия драскачи, които се наричаха лечители, да зарежат работата си и да дойдат до Епидаврос, за да се излекуват. И тримата имаха остра нужда от изкуството да лекуваш – спасители, които бяха безсилни да спасят самите себе си. Единият от тях се самоуби преди ободряващите ми думи да достигнат до него; другият умрял от разбито сърце скоро след като получил картичката ми; третият ми отговори кратко, че ми завиждал и му се искало да има смелостта да зареже работата си.

Аналитикът навсякъде води една обречена битка. За всеки индивид, който той възвърне към реката на живота, “адаптирани”, както ги наричат, дузина биват разстроени. Никога няма да има достатъчно аналитици, които да обикалят, без значение колко бързо ги подготвяме. Една кратка война е достатъчна да развали правеното с векове. Естествено, хирургията ще се развива, макар да е трудно да се каже каква е ползата от това. Самият ни начин на живот трябва да се промени. Не щем по-добри хирургически инструменти, искаме по-добър живот. Ако всички аналитици, всички хирурзи, всички медици можеха да бъдат откъснати от заниманията си и да бъдат събрани за кратък отдих в големия амфитеатър на Епидаврос, ако можеха в мир и спокойствие да обсъдят непосредствената, драстична нужда на човечеството от свобода, решението щеше да дойде незабавно и то ще бъде единодушно: РЕВОЛЮЦИЯ. Световна революция от горе до долу, във всяка страна, всяка класа, всяка сфера на съзнанието. Борбата няма да е срещу болестта: болестта е страничен продукт. Врагът на човека не са микробите, а самият човек, гордостта му предразсъдъците му, глупостта му, арогантността му. Никоя класа не е имунизирана, в нито една система няма панацея. Всеки сам трябва да въстане срещу един начин на живот, който не е неговият собствен. Въстанието, за да е ефективно, трябва да е продължително и безмилостно. Не е достатъчно да отхвърлиш правителства, господари и тирани: трябва да отхвърлиш своите собствени предубеждения за правилно и неправилно, добро и лошо, справедливо и несправедливо. Трябва да изоставим трудно извоюваните окопи, в които сме се заровили, и да излезем на открито, да предадем оръжията си, собствеността си, личностните, класови, национални, народни права. Един милиард души, дирещи мир, не могат да бъдат поробени. Ние сами сме се поробили, чрез нашите дребнави, ограничени възгледи за живота. Похвално е да жертваш живота си за някаква кауза, но мъртъвците не постигат нищо. Животът иска от нас да дадем нещо повече – дух, душа, разум, добра воля. Природата е винаги готова да излекува раните, причинени от смъртта, но природата не може да подсигури разума, волята, въображението да надвием силите на смъртта. Природата възстановява и лекува, това е всичко. Задачата на човека е да унищожи инстинкта да убиваш, който е безкраен в подвидовете си и проявите си. Няма смисъл да се молиш на бог, безполезно е да отговаряш на силата със сила. Всяка битка е брак, сключен в кръв и омраза, всяка война е погром над човешкия дух. Войната е само една огромна проява в драматичен стил на престорените, плитки, мними конфликти, които ежедневно стават навсякъде, дори и в тъй наречените мирни времена. Всеки дава своето, за да поддържа клането, дори и тези, които сякаш стоят настрана. Всички сме ангажирани, всички участваме, волю-неволю. Земята е наше творение и ние трябва да приемем плодовете на творението си. Докато отказваме да мислим за световно добро и световни блага, за световен ред, световен мир, ще се избиваме и предаваме взаимно. Това може да продължи и до Страшния съд, ако пожелаем да е така. Нищо, освен самото ни желание за това, не би могло да създаде един нов и по-добър свят. Човек убива от страх, а страхът има много лица. Започнем ли веднъж да убиваме, край няма. Цяла вечност не би била достатъчна да надмогнем демоните, които ни измъчват. Кой е довел тези демони? Това е въпрос, който всеки сам трябва да си зададе. Нека всеки човек надникне в сърцето си. Нито Бог, нито Дяволът са отговорни, а със сигурност не и такива недорасли чудовища като Хитлер, Мусолини, Сталин и други подобни. Със сигурност не са и такива страхотии като Католицизъм, Капитализъм и Комунизъм. Кой е сложил демоните в сърцата ни, за да ни измъчват? Добър въпрос и ако единственият начин да разберете това е да отидете в Епидаврос, тогава ви призовавам всички да зарежете всичко и да отидете там – веднага.


Ако ви е харесал откъсът, можете да си закупите книгата от издателство "Колибри": http://www.colibri.bg/knigi/1110/henri-milyr-kolosyt-ot-marusi