Отклонения, лирически и прозаически
Walking Up and Down in China Напред-назад из Китай
Henry Miller Хенри Милър
Сега никога не съм сам. В най-лошия случай съм с Бог!

В Париж или извън Париж, напускайки Париж или завръщайки се в Париж, все е Париж, а Париж е Франция, а Франция е Китай. Всичко, което не разбирам, се простира подобно на велика стена по хълмовете и долините, из които се скитам. Зад тази велика стена аз мога да живея живота си в мир и сигурност.

Не съм пътешественик, не съм авантюрист. Случи се, докато търсех изход. Досега бях копал в сляп тунел, бях преравял земните недра в търсене на светлина и вода. Не можех да повярвам, бидейки човек от Американския континент, че на земята съществува място, където човек може да бъде себе си. По стечение на обстоятелствата аз се бях превърнал в китаец – китаец в собствената си страна! Бях се отдал на опиума на мечтите, за да мога да се изправя лице в лице с отблъскващото усещане за живот, в който нямах място. Като клонка, падаща във водите на Мисисипи, аз се откъснах от потока на американския живот. Спомням си всичко, което се е случило с мен, но нямам желание да съживявам миналото, нито имам някакви стремежи или угризения. Аз съм като онзи човек, който се е събудил от дълбок сън само за да открие, че сънува. Пренатално състояние – роденият, който живее нероден, нероденият, който умира, раждайки се.

Раждане и прераждане, отново и отново. Раждам се, докато вървя по улицата, раждам се, докато седя в някое кафе, раждам се, докато лежа до някоя курва. Раждане и прераждане отново и отново. Бърза крачка, а наказанието за нея не е просто смърт, а повтаряща се смърт. Тъкмо съм се озовал в небесата, например, когато портите се отварят и под краката си виждам калдъръм. Как се научих да ходя толкова бързо? С чии крака ходя? Крача към гроба, вървя към своето собствено погребение. Чувам подрънкването на лопатите, дъждът от сълзи. Едва съм затворил очи, едва съм имал време да помириша цветята, сред които са ме напъхали, когато БУМ! Заживявам в поредното безсмъртие.

Това напред-назад към земята ме е изправило нащрек. Трябва да запазя тялото си във форма за червеите. Трябва да запазя душата си непокътната за Бог. Следобедите, седейки в La Fourche, аз се питам спокойно: "А оттук накъде?" До свечеряване може да съм ходил до Луната и обратно. Тук, на кръстопътищата, стоя аз и преброждам сънищата на всичките си различни и безсмъртни Аз-ове. Плача в бирата си. Нощем, докато се връщам към Clichy, чувството е същото. Винаги, когато се върна на La Fourche, аз виждам безброй пътища, струящи от краката ми, а от обувките ми излизат безчет Аз-ове, населяващи света, в който съществувам. Ръка за ръка, аз ги придружавам по пътеките, по които сам съм крачил в миналото: наричам ги великите маниакални разходки на моя живот и моята смърт. Говоря с тези измислени от самия мен придружители така, както бих говорил със себе си, ако бих имал щастието да живея и да умра само веднъж. И тъй завинаги да бъда сам. Сега никога не съм сам. В най-лошия случай аз съм с Бог!

Има нещо в късата отсечка между Clichy и La Fourche, нещо, което кара онези велики маниакални разходки да разцъфтят изведнъж. Все едно се пренасям от едното слънцестоене към другото. Да речем, че току-що съм излязъл от Café Wepler и че държа под мишницата си книга, книга за Стила и Волята. Може би докато съм чел тази книга аз не съм разбрал и една фраза от нея. Може да съм чел една и съща страница цяла нощ. Може би въобще не става дума за Café Wepler, но чувайки музиката, аз напускам тялото си и отлитам. И къде съм тогава? Как къде, излязъл съм на маниакална разходка, кратката разходка между 50 години или там някъде, която се осъществява с отгръщането на една страница.

На излизане от Café Wepler чувам странен свистящ шум. Няма нужда да се обръщам – знам, че това е тялото ми, което бърза да се върне при мен.

Обикновено по това време помпите за лайна са наредени по улицата. Маркучите са се проснали през тротоара като пъшкащи червеи. Тлъсти червеи, които изсмукват лайната от помийните ями. Точно това събужда у мен духовната страст да се видя в профил. Виждам се надвесен над книга в кафето; виждам курвата до мен, която чете през рамото ми; чувствам дъха й върху врата си. Чака ме да вдигна поглед, може би да запаля цигарата, която тя държи в ръка. Ще ме попита какво търся тук сам и не ми ли е скучно. Книгата е за Стила и Волята; взел съм я в кафето, защото да четеш в шумно кафе е лукс – и освен това предпазва от болести. Музиката в шумните кафета също е добра – засилва усещането за усамотение, за самота. Виждам как горната устна на курвата трепери над рамото ми. Просто едно триъгълно късче устна, гладко и меко. Трепери в такт с високите честоти, балансирано като антилопа на ръба на клисура.

Сега аз вървя между палачите, които ме налагат с камшици, аз и моя милост, слепени в едно. Късата отсечка между Clichy и La Fourche. От затънтените алеи, които следват късата отсечка, изскачат тълпи от курви, като прилепи, заслепени от светлината. Навират се в косата ми, в ушите ми, в очите ми. Захващат се с кръвожадните си нокти. По цяла нощ те задръстват алеите; миришат на растения след силен дъжд. Издават тихи, растениеподобни звуци, имбецилни викове на любвеобилност, които карат плътта да настръхва. Нападат ме като въшки, въшки с дълги, растениеподобни филизи, които изсмукват потта от порите ми. Курвите, музиката, тълпата, стените, светлината по стените, лайната и помпите за лайна, които работят безстрашно, всичко това се слива в една галактика, която кондензира в студена, разбуждаща пот.

Всяка нощ, когато се запътя към La Fourche, минавам през наказанието с пръчките. Всяка нощ бивам скалпиран и накълцан с томахавки. Ако не беше така, щеше да ми липсва. Връщам се вкъщи и изтръсквам въшките от дрехите си, измивам кръвта от тялото си. Лягам си и захърквам силно. Това е идеалният за мен свят! Пази плътта ми свежа и душата непокътната.

Къщата, в която живея, бива разкъсвана. Всички стаи са открити. Къщата ми е като човешко тяло с одрана кожа. Тапетите висят на парцали, леглата нямат матраци, мивки също няма. Всяка нощ, преди да се прибера, аз стоя и гледам къщата. Ужасът, който тя внушава ме очарова. Все пак, защо да няма малко ужас? Всеки жив човек е музей, който приютява ужасите на нашата раса. Всеки човек добавя ново крило към музея. И тъй, всяка нощ стоейки пред къщата, в която живея, къщата която бива разкъсвана, аз се опитвам да схвана нейното значение. Колкото повече са изложени вътрешностите й на показ, толкова повече я обичам. Обичам дори и старото цукало, което стои под леглото, цукалото, което никой вече не използва.

В Америка живях в много къщи, но не си спомням как е изглеждала отвътре нито една от тях. Трябваше да взема с мен всичко, което се случваше и да ходя с него по улиците. Веднъж бях наел един открит файтон и минах по Пето Авеню. Беше есенен следобед и аз минавах през собствения си град. Мъже и жени, шляещи се по тротоарите: любопитни зверове, получовеци, полу-целулоиди. Нагоре-надолу по Авенюто, полу-побъркани, с излъскани зъби, с изцъклени очи. Жените са облечени в красиви дрехи, всяка една от тях е оборудвана с усмивка, съхранявана в хладилник. Мъжете също се усмихват от време на време, все едно са тръгнали с ковчезите си да срещнат Небесния Спасител.

Усмихнати цял живот, с онзи откачен, оцъклен поглед, с развети знамена, а из каналите сексът плавно се носи. Със себе си имах патлак и щом стигнах до 42-ра улица открих огън. Никой не ми обърна внимание. Косях ги отляво и отдясно, но тълпата не се разреди. Живите стъпваха по мъртвите, усмихнати през цялото време, рекламиращи красивите си бели зъби. Тази жестока бяла усмивка се е запечатала в паметта ми. Виждам я в съня си, когато подавам ръка да прося – онази Джордж-К-Тайлю усмивка, която се развява над провисналите банани на Стипълчейз . Америка се усмихва на бедността. Толкова малко струва да се усмихнеш – защо тогава да не се усмихваш, докато се возиш в открит файтон? Усмихвай се, усмихвай се! Усмихвай се и светът е твой. Усмихвай се през смъртната гюрултия – така е по-лесно за тези, които оставяш след себе си. Усмихвай се, мамка ти! Усмивката, която никога не изчезва!

Четвъртък следобед е и аз стоя в Метрото лице в лице с гостоприемните европейски жени. Красотата по лицата им е износена, все едно също като земята те участват във всички катаклизми на природата. Историята на тяхната раса е издълбана на лицата им; кожата им е като пергамент върху който е записана цялата борба на цивилизацията. Миграциите, омразите и гоненията, войните на Европа – всичко е оставило своя отпечатък. Те не се усмихват; лицата им са сдържани, а това, което е изписано върху тях, е в съответствие с расата, характера, историята. Виждам по лицата им окъсаната, разноцветна карта на Европа, карта, нашарена от железници, параходни и самолетни линии, с национални граници, с неизличими, неизкореними предразсъдъци и съревнования. Самата разпокъсаност на контурите, големите празнини, отбелязващи море или езеро, прекъснатите връзки, образуващи островите, загадъчните митологични махмурлуци, които са полуостровите, всичкото това усилие и ерозия, бележещи вечния конфликт между човек и реалност, конфликт, чиято поредна карта е тази книга. Прави ми впечатление, докато съм се вторачил в тази карта, че континентът е много по-обширен, отколкото изглежда, че всъщност той въобще не е континент, а част от земното кълбо, в която водите са нахлули, земя, разкъсана от морето.

На някои слаби места земята не е устояла. Няма нужда да знаеш и думичка от геологията, за да проумееш превратностите, които този Европейски континент, с мрежата му от реки, езера и вътрешни морета е претърпял. От пръв поглед можеш да видиш титаничните усилия, направени в различните периоди, също както можеш да съзреш и провалените осуетени усилия. Можеш наистина да почувстваш великите промени в климата, които са следвали различните епохи. Ако погледнеш тази карта с очите на картолог, можеш да си представиш как тя ще изглежда след петдесет или сто хиляди години.

Така, гледайки морето и земята, които съставят човешките континенти, аз виждам едни нелепи, чудовищни образувания и други, които носят следите на героичните борби. Мога да проследя, в дългите, виещи преки, загубата на вяра и кураж, отдалечаването от изяществото, бавното, постепенно захабяване на душата. Мога да видя, че границите са отбелязани от тежките, естествени бразди, но и от леките, колебливи линии, променливи като вятъра. Мога да усетя къде точно ще се промени климатът, да разбера, че е неизбежно едни плодородни земи да изсъхнат, а други, пустинни, да разцъфтят. Сигурен съм, че на някои места митът ще оживее, че тук или там ще бъде открита връзката между незнайните хора, които сме били и незнайните хора, които сме сега. Че неяснотата на миналото ще бъде белязана от още по-голяма, бъдеща неяснота и че единствено врявата и неяснотата са важни, и че трябва да коленичим и да ги боготворим. Бидейки хора, ние трябва да съдържаме в себе си всички елементи, които съставят земята, истинското и съдържание и митологичното; със себе си ние носим винаги и навсякъде променливата си география, променливия си климат. Картата на Европа се променя пред очите ни; никой не знае къде започва и къде свършва новият континент.

Намирам се насред една голяма промяна. Забравил съм собствения си език, но не говоря и новия. В Китай съм и говоря китайски. Намирам се в самия център на една променяща се реалност, за която все още няма измислен език. Според картата аз се намирам в Париж. Според календара аз живея в третото десетилетие на 20-ти век. Но не съм нито в Париж, нито в 20-ти век. Аз съм в Китай и тук няма нито часовници, нито календари. Плувам на горе по Яндзъ в Дхау, а храната, която събирам е от боклуците, изхвърлени през борда на американските канонерки. Отнема ми цял ден да си приготвя някое скромно ястие, а стомахът ми е от чугун.

На връщане от Лувесиен … Под мен е долината на Сена. Целият Париж се разстила под мен подобно на земемерна карта. Поглеждам отвъд равнината, в която е реката и виждам град Париж: пръстен върху пръстен, улици, село в селото; крепост в крепостта. Подобно на прогнилия пън на червено дърво, самотен и величествен, той стои насред широката равнина на Сена. Завинаги стои той на същото място, западащ и свиващ се, процъфтяващ и разрастващ се: новото, идващо от старото, старото, умиращо и разлагащо се. От каквато и да е височина, от каквото и да е разстояние във времето и в пространството, той е там, великолепният Париж, нежен, скъпоценен, една свята цитадела, чиито мистични пътеки се извиват под гъстото море от покриви, за да излязат в откритата равнина.

В шума и врявата на часа пик, аз стоя и мечтая над един aperitif. Небето е неподвижно, облаците непомръдващи. Стоя в абсолютния център на движението, смълчан пред новия живот, израстващ пред гнилостта, която ме заобикаля. Краката ми докосват корените на едно тяло без възраст, тяло, за което аз нямам име. Комуникирам с цялата земя. Ето ме в утробата на времето и нищо не може да наруши моя покой. Още един скитник, който е нарушил пламъка на своето безпокойство. Тук, насред улицата аз пиша своята песен. Това е песента, която съм чул като дете, песента, която бях загубил в новия свят, песента, която никога нямаше да си върна, ако не се бях отронил като клонка в океана на времето.

За този, който трябва да сънува с отворени очи, всичкото движение е наобратно, всички действия са раздробени на калейдоскопични фрагменти. Аз вярвам, вървейки през ужаса на настоящето, че само тези, които имат смелостта да затворят очи, само тези, които перманентно отстъпват от състоянието, познато ни като реалност, само те могат да повлияят на нашата съдба. Аз вярвам, изправен пред този ярък, разбуждащ ужас, че всичките достижения на нашата цивилизация ще се окажат неадекватни в усилията да бъде открито онова малко зрънце пясък, необходимо за да бъде развален мухлясалия, разстроен баланс на нашия свят. Аз вярвам, че само мечтателят, който не се бои нито от живота, нито от смъртта, ще може да открие тази безкрайно малка стотна сила, която ще разтресе космоса на секундата. И нито за миг не вярвам аз в бавната и болезнена, величествена и логична, безславно нелогична еволюция на нещата. Вярвам, че целият свят, не само земята и тварите, които я съставят, нито вселената, чиито елементи сме напъхали в таблици, включително и вселените острови, които са недостижими за нашето зрение и инструменти, а целия свят, познат и непознат, е излязъл от строя и пищи от болка и от ужас. Аз вярвам, че ако утре бъде открит път до най-далечната звезда, до някой от онези светове, чиято светлина според разни изчисления няма да достигне до нас преди земята ни да изгасне, аз вярвам, че ако утре бъдем пренесени във време, което още не е започнало, ние ще открием същия този ужас, същото нещастие, същата лудост. Аз вярвам, че ако се настроим към ритъма на звездите около нас така, че да избегнем чудото на сблъсъка, то ние ще бъдем също така настроени към съдбата, която ни е отредена едновременно и тук. И там и отвъд, и навсякъде, и че от тази вселенска съдба няма спасение, освен ако едновременно и тук, и там, и отвъд, и навсякъде, всеки и всички, хора и зверове, растения, минерали, скали, реки, дървета и планини не го пожелаят.

В нощ, в която за нещата вече няма имена, аз стигам до задънения край на улицата и, подобно на човек на края на своите сили, прескачам пропастта, която разделя живите от мъртвите. Прескачайки стената на гробищата, където бълбука последният, порутен писоар, цялото ми детство се превръща в бучка, която засяда в гърлото и ме задавя. Където и да съм заспивал, е трябвало да водя бясна борба, за да прогоня миналото. Но в последния миг миналото възтържествува, миналото, в което човек се дави. При последния си дъх човек съзнава, че бъдещето е измама, едно мръсно огледало, песъчинките на дъното на пясъчния часовник, студената, мъртва шлака от пещ, която отдавна е излетяла. Крачейки покрай Левалоа-Пере аз подминавам арабин, застанал на входа на задънена алея. Той стои там, под ярката светлина на арката, все едно е вкаменен. Нищо човешко не забелязвам у него, нито дръжка, нито лост, нито пружина, които с едно магическо докосване да могат да го извадят от транса, в който е потънал. Продължавам да скитам, а фигурата на арабина се забива дълбоко в съзнанието ми. Фигурата на арабина, застанала в каменен транс под ярката светлина на арката. Фигурите на други мъже и жени, стоящи насред студената пот на улиците, фигури с човешка форма, застанали в малки точки в едно вкаменено пространство. Нищо не се е променило, откакто за пръв път минах по тази улица, за да видя живота през собствените си очи. Което съм научил оттогава е фалшиво и безполезно. И сега, отхвърлил фалшивото, лицето на земята е дори по-жестоко за мен, отколкото беше в началото. Насред тази повърня съм роден и насред тази повърня ще умра. Няма изход. Няма рай, в който да избягам. Везните са в баланс. Нужна е само една малка песъчинка, но тя не може да бъде открита. Липсват духът и волята. Мисля отново за чудото и ужасът, с който за пръв път ме бе вдъхновила улицата. Припомням си къщата, в която живях, нейната маска, демоните, които я населяваха, мистерията, която е обгръщаше; спомням си всяко същество, прекосило хоризонта из моето детство. Чудото, в което е било обвито то, аурата, сред която то се е носило, докосването на тялото му, ароматът, който е струял от него; спомням си дните на седмицата и божествата, които ги управляват, тяхната фаталност, техния дъх, всеки ден толкова нов и великолепен, или пък дълъг и ужасяващо празен; спомням си дома, който бяхме направили и нещата, от които беше съставен, духът, който го караше да бъде жив, спомням си смяната на годините, техните остри, ясни ръбове, подобно на календар, скрит в ствола на фамилното дърво; спомням си дори и сънищата си, тези от деня и тези от нощта. Откакто подминах арабина, аз вървя по дълъг и прав път към безкрайността или поне си въобразявам, че вървя по прав, безкраен път. Забравих, че съществува нещо подобно на геодезична извивка, че без значение колко голямо е отклонението, там, където стои арабинът, дори да продължа да ходя, аз ще се завръщам отново и отново. На всеки кръстопът ще срещам фигура с човешки очертания, застинала в каменен транс, фигура, изправена пред задънена алея, с ярката светлина на арката, която се сипе върху него.

Днес съм излязъл на поредната велика маниакална разходка. Слепен съм здраво със себе си. Отново небето виси неподвижно, а въздухът е застинал в очакване. Отвъд огромната стена, която ме обгражда, музикантите настройват инструментите си. Още един ден живот, преди пълното си разложение! Докато си мърморя така, аз изведнъж свивам покрай гробищната стена към Rue de Maistre . Резкият завой ме хвърля в самите недра на Париж. Между гърчещите се, хлъзгави вътрешности на Монмартр улицата се извива подобно на рана от нож с назъбено острие. Стъпвам в кръв, а сърцето ми гори. Утре всичко това ще изчезне и аз с него. Отвъд стената дяволите се настройват. По-бързо, по-бързо, сърцето ми гори. Изкачвам се на хълма Монмартр, Св.Антоний от едната ми страна, Велзевул от другата. Заставам горе на високия хълм, спящ в белотата си. Повърхността на съзнанието ми се напуква и се превръща в бошуващо море. Небето се върти, земята се люлее. Изкачвайки се на хълма, горе, над пясъчните капаци на покривите, над осеяните с белези похлупаци и задъхващите се комини.

Там, където Rue Lepic се спира, полегнала, за да си поеме дъх, където прави остър завой за да поеме отново стръмното изкачване, усещането е такова, сякаш приливната вълна се е отдръпнала и е оставила след себе си богатство от морски дарове. Танцувалните зали, баровете, кабаретата, цялата тази светеща паяжина на електрическата нощ бледнее пред кипящата хранителна маса, която опасва подножието на хълма. Париж се чеше по шкембето, Париж примлясква с устни, Париж точи лиги пред предстоящото угощение. Ето го тялото, винаги движещо се в своята среда – една велика динамична процесия, подобна на тази от египетските стенописи, подобно на етруските легенди, подобно на утро на Критското величие. Всичко е невероятно живо, рояк. Обособена материя. Топлият кошер, наречен човешко тяло, чепките грозде, медът, събран все едно е горещи диаманти. Улиците се стичат през пръстите ми, взимам цяла Франция в шепа. Във восъчната пита се намирам в топлия търбух на сфинкса. Небето и земята трептят под живота, приятна тежест на човечеството. В самия център е тялото. Отвъд са съмнението, отчаянието, разочарованието. Тялото е фундаментът, неунищожимото.

БЕЛЕЖКИ:
  • La Fourche – станция от парижкото метро, отворила през 1911 г.
  • Boulevard de Clichy – булевард в Париж
  • Cafe Wepler или Brassierie Wepler – кафене в Париж, в което Милър често е отсядал
  • Steeplechase Park – увеселителен парк, намиращ се на Кони Айлън, Бруклин, Ню Йорк, създаден от George C. Tilyou
  • Louveciennes – община във Франция
  • Levallios-Perret – община в Париж
  • Rue de Maistre – улица в Париж
  • Rue Lepic - улица в Париж