Отклонения, лирически и прозаически
Theodor Stephanidis (excerpt from The Colossus of Maroussi) Теодор Стефанидис (откъс от "Колосът от Маруси")
Henry Miller Хенри Милър

Един ден се появи Теодор – доктор Теодор Стефанидис. Той знаеше всичко за растенията, цветята, дърветата, скалите, минералите, низшите форми на живот, микробите, болестите, звездите, планетите, кометите и тъй нататък. Теодор е най-ученият човек, който някога съм срещал; и е светец от главата до петите. Освен това Теодор е превел редица гръцки стихотворения на английски. Благодарение на което аз за пръв път чух името Сеферис, псевдоним на Йоргос Сефериадис. А после, със смесица от любов, възхищение и прикрита насмешка, той ми съобщи името Катсимбалис, което, по някаква неведома причина веднага ми направи впечатление. Нея вечер Теодор ни заля със сякаш изхалюцинираните картини от живота си в окопите на Балканския фронт с Катсимбалис по време на световната война. На следващия ден двамата с Даръл написахме едно ентусиазирано писмо до Катсимбалис, който бил в Атина, изразявайки надеждата, че всички ние бихме могли да се срещнем там в най скоро време. Катсимбалис… приехме името му свойски, сякаш го бяхме познавали през целия си живот. Скоро след това Теодор си замина и се появи Контеса Х с Ники и семейство млади акробати. Дойдоха най-неочаквано в една малка лодка, натоварена с прекрасни хранителни продукти и бутилки отлежало вино от избите на Контесата. С тази трупа от лингвисти, жонгльори, акробати и морски нимфи нещата тръгнаха дяволски добре още от самото начало. Ники имаше очи с цвят Нилско зелено, а имах чувството, че в косите си имаше преплетени змии. Помежду първата и втората визита на тази невероятна трупа, която всеки път идваше по море, в лодка пълна с хубави неща, семейство Даръл и аз си направихме лагер, където да можем да се изпънем на песъчливия плаж край морето. Тук времето изцяло бе спряло. Сутрин бяхме разбуждани от откачен овчар, който упорито се опитваше да преведе стадото си овце през проснатите ни тела. И тогава, на една скала точно зад нас се появяваше една побъркана вещица и го прогонваше с проклятия. Бяхме изненадвани всяка сутрин; будехме се с охкания и псувни, последвани от лудешки смях. После бързешком се цопвахме във водата, откъдето гледахме как козите се катерят по стръмните скални склонове - картинката беше едно почти перфектно копие на Родоските скални рисунки, които могат да бъдат видени в Музея на човека в Париж. Понякога, когато бяхме в добро настроение, се втурвахме да се катерим след козите, само за да слезем обратно долу, покрити с рани и ожулвания. Измина една седмица, в която не видяхме друго човешко същество, освен кмета на едно планинско селце, отдалечено на няколко мили от нас, който дойде да ни огледа. Той се появи един ден, докато си дремех сам в сянката на една грамадна скала. Аз знаех около десет думи на гръцки, а той около три на английски. Разговорът, който проведохме беше впечатляващ, като се имат предвид езиковите ни ограничения. Виждайки, че той не бе съвсем с всичкия си, се почувствах свободен да правя каквото ми хрумне и тъй като семейство Даръл ги нямаше наоколо да ме предупредят да се въздържам от подобни маймунджулъци, аз започнах да пея някаква смахната песен, измислена от самия мен и да танцувам пред него, имитирайки разни филмови звезди, китайски мандарин, каубой, наркоман и други подобни. Той като че ли се забавляваше доста добре, а поради някаква си там причина бе особено заинтересуван от китайското ми изпълнение. Започнах да му говоря на китайски, без да знам дори дума на този език, при което за мое учудване той ми отговори на китайски, на неговия собствен китайски, който беше точно толкова добър, колкото и моя. На следващия ден той доведе със себе си и един преводач, само за да ми каже опашатата лъжа, че преди няколко години една китайска джонка била заседнала на същия този плаж и че близо четиристотин китайци се били установили на брега, докато корабът им бъде поправен. Той каза, че много харесвал китайците, че те били хубави хора, че езикът им бил много мелодичен, много интелигентен. Попитах го дали няма предвид разбираем, ама не, имал предвид точно интелигентен. Гръцкия език също бил интелигентен. И немския. Тогава аз му казах, че съм ходил в Китай, което си беше поредната лъжа и след като му описах тази страна, аз се прехвърлих на Африка и му заразказвах за пигмеите, сред които също така съм бил живял известно време. И така продължихме от лъжа на лъжа още няколко часа, през които пихме вино и ядохме маслини. После някой измъкна една флейта и започнахме да танцуваме, един истински танц, посветен на Св. Витий, който продължи безкрайно дълго, завършвайки в морето, където се щипахме като раци и пищяхме, и мучахме на всички възможни езици по земята.

Рано една сутрин си събрахме багажите и тръгнахме обратно към Калами. Беше необикновен зноен ден и ни предстоеше двучасово катерене преди да достигнем до планинското селце, където Спиро щеше да ни чака с колата. Първо трябваше да прекосим една пясъчна ивица на галоп, защото дори и през сандалите пясъкът изгаряше ходилата. После дойде ред на дълго пътуване по коритото на една пресъхнала река, което, заради огромните речни камъни, си беше изпитание даже и за най- здравите глезени. Най-накрая достигнахме до пътеката, която се извиваше по планинския склон, по-скоро дере, отколкото пътека, тя преумори даже и планинските понита, на които бяхме натоварили нещата си. Докато се изкачвахме, отгоре ни посрещна странна мелодия. Подобно на гъстата мъгла, издигаща се над морето тя ни обгърна в носталгичните си нотки и после, също тъй внезапно тя се стопи. Когато се изкачихме на още стотина метра нагоре се натъкнахме на поляна, в средата на която имаше огромен казан, пълен с отровна течност, инсектицид за маслиновите дървета, който млади жени разбъркваха, пеейки. Пееха песен за смъртта, която странно пасваше на обвития в мъгли пейзаж. Тук и там, където парообразните облаци се бяха разсеяли, за да разкрият групичка дървета или голи, назъбени камънаци, ехото на призрачната им мелодия бе като на духов оркестър. От време на време голям синеещ се къс от морето се показваше изпод мъглата, не на равнището на земята, а някъде в средата между нея и небесата, сякаш след силна буря. Къщите също, когато масивните им очертания надделяваха над миража, изглеждаха като увиснали във въздуха. Цялата атмосфера беше изпълнена със страховито библейско величие, допълвано от подрънкващите звънчета на понитата, ехото на отровната песен, едва доловимото боботене на морските вълни далеч долу и неразбираемия планински шепот, който най-вероятно не бе нищо повече от барабаненето из храмовете в ярката и знойна мараня на Йонийското утро. Насладихме се на очарованието да си отпочинем на ръба на пропастта, твърде запленени от гледката, за да можем да продължим по-нататък през прохода, водещ към ясното слънчево ежедневие на света на малкото планинско селце отвъд. В това оперно царство, където цар Тао Те и древните Веди се срещаха драматично в едно объркано противопоставяне, вкусът на леката гръцка цигара още повече наподобяваше този на слама. Тук дори и самия вкус беше с нереален оттенък - драматичното витаеше във въздуха, във високото, във вечния конфликт между душата и разума.

Следваше проходът, за който винаги ще си мисля като за кръстопътя на безсмислени касапници. Сигурно тук, едно подир друго са се извършвали най-страховитите, най-отмъстителните кланета в безкрайното кърваво минало на човечеството. Този проход е капан, заложен от самата Природа, за да погуби човечеството. Гърция е пълна с подобни смъртоносни капани. Той е като онази космическа нота, придаваща хармоничност на опияняващия свят на светлина, където героически и митологически образи от бляскавото минало заплашват да овладеят съзнанието. Древният грък е бил убиец: той е живял сред брутални истини, измъчвали и влудявали разума. Той е водел войни с всеки, дори и със самия себе си. От тази огнена анархия са се родили онези носещи просветление и лек метафизически размишления, които и до днес смайват света. Преминавайки през този проход, което изискваше всевъзможни движения във формата на пречупени кръстове, преди да мога свободен да се озова на високото плато, аз останах с впечатлението, че газя из призрачни морета от кръв; земята тук не бе изсъхнала и сбръчкана както другаде из Гърция, а бледа и сгърчена, подобно на обезобразените крайници на мъртъвците, изоставени тук под прежурящото слънце да изгният и да напоят с кръвта си корените на дивите маслинови дървета, захванали се за стръмните планински склонове с хищните си нокти. Тук, в този планински проход сигурно също така е имало и мигове на просветление, в които хора от различни народи са стояли, стиснали ръце, взиращи се очи в очи със съчувствие и разбиране. Сигурно и учениците на Питагор са се спирали тук за да медитират в тишината и усамотението, постигайки свежа чистота, свежа визия на това покрито с прах място на кръвопролития. Цяла Гърция е увенчана с подобни противоречиви места; което е сигурно и обяснението на факта, че Гърция се е освободила като държава, нация и народ за да продължи да бъде онзи сияен кръстопът по пътя на променящото се човечество.


Ако ви е харесал откъсът, можете да си закупите книгата от издателство "Колибри": http://www.colibri.bg/knigi/1110/henri-milyr-kolosyt-ot-marusi