Отклонения, лирически и прозаически
Katsimbalis (excerpt from The Colossus of Maroussi) Катсимбалис (откъс от "Колосът от Маруси")
Henry Miller Хенри Милър

Една вечер тук аз срещнах Катсимбалис, който се връщаше обратно в Амарусион. На това му се вика среща. Що се отнася до срещите ми с хора, аз си спомням само две други в целия си живот, които биха могли да се сравнят с тази - когато срещнах Блез Сендрар и Лорънс Даръл. Нямах много за казване нея вечер; слушах като омагьосан, запленен от всяка една дума, която той изричаше. Стана ми ясно, че той е бил създаден за монолози, също като Сендрар и Морикон астролога. Харесвам монолога дори повече от диалога, когато е добър. Все едно наблюдаваш как някой пише книга само и единствено за теб: написва я, чете я на глас, изиграва я, преработва я, вкусва я, радва й се, радва се на твоята радост, а после я разкъсва и я хвърля на вятъра. Това е едно поразително изпълнение, защото докато го прави за него ти си бог, освен ако не се окаже, че ти си безчувствен и нетърпелив простак. Но в такъв случай монологът, за който говоря, въобще не се осъществява.

За мен, на тази първа среща, той представляваше една любопитна смес от най-различни неща; имаше външния вид на бик, упоритостта на лешояд, ловкостта на леопард, крехкостта на агне и свенливостта на гълъб. Имаше необикновено голяма глава, която ме смая и която, поради някаква причина аз реших, че е типично атинянска. Ръцете му бяха твърде малки за тялото и прекалено деликатни. Той бе жизнен, силен мъж, способен на брутални жестове и груби думи, но при все някак си разкриваше едно усещане за топлота, което бе нежно и женствено. Освен това в него имаше и известна доза трагичност, която неговото умение да подражава изкусно единствено подсилваше. Беше изключително състрадателен и същевременно безмилостен грубиян. Струваше ти се, че през цялото време говори само за себе си, но никога самовлюбено. Говореше за себе си, защото той самият беше най-интересната личност, която познаваше. Това му качество ми допадна много - у мен също има нещо от него.

Срещнахме се няколко дни по-късно, за да вечеряме - той, жена му Аспазия и семейство Даръл. След вечеря щяхме да се срещнем с някакви негови приятели. Откакто го видяхме той направо кипеше. Винаги беше такъв, дори и в лоши дни, когато се оплакваше от главоболие или от световъртеж, или от някоя от стоте болести, които го измъчваха. Каза, че ще ни води на таверна в Пирея, защото искал да се насладим на гръцката кухня по гръцки. Това било едно от любимите му свърталища навремето. "Направих грешка, че се ожених", каза той - а жена му слушаше и се усмихваше снизходително - "Не съм бил създаден аз за брак - съсипва ме. Не мога да спя, не мога да пуша, не мога повече да пия? Свършен съм." Винаги говореше за себе си като за някой, на който му е изпята песента: този едва забележим мотив той вмъкваше в монолога си винаги, когато искаше да покаже че е тъжен. Неща, които се бяха случили едва вчера попадаха в същото това изпълнено с носталгия минало-свършено време. Понякога, говорейки по този начин, той ми заприличваше на гигантска костенурка, която безуспешно се опитва да се върне във вече умалялата си черупка. В тази борба той винаги правеше така, че да изглежда комично и нелепо - правеше го съзнателно. Умееше и да се надсмива над себе си - по същия онзи начин, по който го прави и клоунът. Ние всички се смеехме, жена му също. Без значение колко тъжна, грозна или трогателна бе историята му, той ни караше да се смеем безспирно. Откриваше смешното във всичко, което е истинското доказателство за умението да виждаш трагичното.

Храната... Храната е нещо, в което той беше влюбен. Беше се наслаждавал на качествена храна още от малък и мисля, че ще продължава така, докато умре. Баща му е бил голям чревоугодник и Катсимбалис, макар и да му липсваха част от бащината сетивна рафинираност и достижения, следваше семейната традиция. Помежду огромните хапки месо той се удряше в гърдите, подобно на горила, преди да преглътне и изливаше бъчва резина в гърлото си. Доста резина бил изпил навремето: казваше, че тя била полезна за човека, полезна за бъбреците, полезна за червата, полезна за мисленето, полезна за всичко. Всичко, което той поглъщаше, беше полезно, било то отрова или амброзия. Той не вярваше нито във въздържанието, нито в здравия разум, нито в което и да било друго нещо, което беше забраняващо. Вярваше в свършването на цялата работа докрай, и в понасянето на наказанието. Имаше куп неща, които той вече не можеше да прави - войната го бе поограничила. Но въпреки негодната му ръка, изкълченото му коляно, недовиждащото око, разстроения черен дроб, ревматичните болки, артрита, мигрената, световъртежа и един бог знае какво още, това, което му бе останало беше живо и благоденстваше подобно на димяща купчина тор. С приказките си той можеше да съживи и мъртвец. Те представляваха един процес на поглъщане: когато описваше някое място, той го сдъвкваше, все едно бе коза, нападнала килим. Ако описваше човек, той го изяждаше жив, от главата до петите. Ако беше събитие - той поглъщаше всеки един детайл, подобно на армия бели мравки, атакуващи гора. Докато говореше той бе навсякъде едновременно. Настъпваше и отгоре и отдолу, фронтално, в гръб и по фланговете. Ако не успееше да се справи с нещо от първия път, поради липсата на подходяща фраза или образ, той щеше да го остави временно и да продължи напред, само за да се завърне по-късно и да го погълне къс по къс. Или подобно на жонгльор, ще го подхвърли във въздуха и точно когато вече си мислиш, че го е забравил, че то ще падне и ще се счупи, той пъргаво ще протегне ръка иззад гърба си и ще го улови в дланта си без дори да го погледне. Това, което той разказваше не бе просто думи, а език - храна и брутален език. И винаги говореше на фона на някакъв пейзаж, сякаш бе спасителят на някой изгубен свят. Атическият пейзаж беше най-подходящ от всички възможни за целта му: той съдържа всичко необходимо за един драматичен монолог. Човек трябва само да зърне откритите театри, вкопани в склоновете, за да може да разбере значимостта на такава една постановка. Дори когато говореше за Париж, например, за място като Фобург Монмартр, той му добавяше от своите Атически подправки - мащерка, пелин, варовик, асфодел, мед, червеникава глина, сини покриви, украшения от акантов лист , виолетова светлина, парещи скали, сухи ветрове, прахоляк, резина, артрит и електриково пращене, което се извива над ниските хълмчета, подобно на пъргав змей с пречупен гръбнак. Той представляваше едно невероятно противоречие, дори и в нещата, които говореше. Със змиевидния си език, стрелкащ се като светкавица, с нервозно потръпващи пръсти, сякаш пробягващи по въображаем клавесин, с тежки, брутални жестове, които странно как никога не смазваха нищо, а само вдигаха врява, с гръмовното боботене на морските вълни и тътена, и свистенето и бъркотията, ако ненадейно го погледнеш отблизо, ще останеш с впечатлението, че той стои неподвижно и че единствено кръглото му като на сокол око е нащрек, че той е една хипнотизирана птица, по-скоро птица хипнотизирала сама себе си, чиито нокти са се впили в китката на един невидим гигант, гигант като земята. Цялата тази суматоха и врява, всичките му калейдоскопски фокуси бяха просто едно магьосничество, което той използваше, за да прикрие факта, че той самият бе затворник - така го видях аз, изучавайки го, когато за миг успеех да разваля магията и да го наблюдавам внимателно. Но за да развалиш магията, имаш нужда от сила и магия, почти равни на неговата; това обаче те кара да се чувстваш глупав и слаб, тъй както човек винаги се чувства, когато успее да унищожи мощта на илюзията. Магията е неунищожима - максималното, което можем да направим, е да се откъснем от нея, да ампутираме тайнствените нишки, свързващи ни със силите, които са отвъд нашата способност да разбираме. Много пъти, когато Катсимбалис говореше, аз улавях онзи поглед в очите на слушателя, който ми казваше, че тези невидими нишки са били свързани, че комуникацията е станала нещо повече от употреба на езика, нещо повече от индивидуалност, нещо магическо, нещо, което откриваме в сънищата, нещо, което кара лицето на спящия да се отпусне и да се освежи, по такъв начин, какъвто рядко можем да видим в живота, който живеем докато сме будни. Често, размишлявайки над това негово качество, аз се сещах за намеците му за превъзходния мед, който пчелите събират по възвишенията на любимия му Химетос. Отново и отново той се опитваше да обясни защо медът от връх Химетос е уникален. Никой не може да даде задоволително обяснение. Не можеш да обясниш това, което е уникално; можеш само да го опишеш, да се преклониш пред него и да го боготвориш. И това е всичко, което бих могъл да направя с думите на Катсимбалис.


Ако ви е харесал откъсът, можете да си закупите книгата от издателство "Колибри": http://www.colibri.bg/knigi/1110/henri-milyr-kolosyt-ot-marusi