Отклонения, лирически и прозаически
Katsimbalis 2 (excerpt from The Colossus of Maroussi) Катсимбалис 2 (откъс от "Колосът от Маруси")
Henry Miller Хенри Милър

Една неделна сутрин Катсимбалис и аз тръгнахме от Навплион за Микена. Беше едва осем часа, когато пристигнахме на малката гара, носеща това легендарно име. Преминавайки през Аргос магията на този свят изведнъж се просмука дори и в червата ми. Неща отдавна забравени се върнаха с плашеща яснота. Не бях сигурен дали си спомням неща, които бях чел като дете или се докосвах до вселенската памет на този народ. Фактът, че тези места все още съществуват, все още носят древните си имена, изглеждаше невероятен. Сякаш това беше възкресение и денят, който бяхме избрали за пътуването си по-скоро приличаше на Великден, отколкото на Деня на Благодарността. От гарата до развалините ни деляха няколко километра пеша. Също както и в Епидаврос тук навсякъде цареше величествено спокойствие. Вървяхме бавно към околните хълмове, извисяващи се над проблясващата Аргоска равнина. Няколко птички прелитаха над главите ни из могъщия свод на синевата. Изведнъж се натъкнахме на някакво момченце, което плачеше, та се късаше. То стоеше насред полето близо до пътя. Ревът му въобще не се връзваше с притихналия и мирен свят, в който то се намираше; като че ли е било доведено насред зеленото поле от някой дух от отвъдното. Какво ли бе накарало едно малко момче, в такъв час, в такъв един чуден свят да плаче? Катсимбалис отиде при него да поговорят. Плачеше защото сестричката му му била откраднала парите. Колко? Три драхми. Пари, пари... дори и тук съществуваше такова нещо като парите. Никога преди думата пари не ми е звучала толкова нелепо. Как би могъл човек да мисли за подобна дума в този свят на ужас, красота и магия? Да бе изгубило магаре или папагал, бих могъл да го разбера. Но три драхми - просто не бях способен да си представя значението на три драхми. Не можех да повярвам, че то плаче. Това беше халюцинация. Нека си стои там и плаче - духът ще дойде и ще го вземе отново; мястото му не бе тук, то бе някаква аномалия.

След като преминеш през малкото ханче, което Агамемнон и жена му държат, с изглед към едно поле с цвят ирландско зелено, незабавно осъзнаваш, че земята е засята с телата и останките на легендарни същества. Дори още преди Катсимбалис да си отвори устата, аз знаех, че те лежат навсякъде около нас - земята ти го казва. Самото приближаване към това място е невероятно привлекателно. Гладки зелени възвишения, хълмчета, могилки, надгробни могили навсякъде, а под тях, не много дълбоко, лежат войните, героите, митическите новатори, които без машини са издигнали най-могъщите укрепления. Сънят на мъртвите е толкова дълбок, че земята и всички, стъпващи по нея сънуват; дори и огромните лешояди, които кръжат в небето изглеждат дрогирани и хипнотизирани. Докато се изкачваш бавно по издигащия се терен, кръвта се сгъстява, пулсът се забавя, а мисълта се спира натрапчиво върху страховития образ на една безкрайна върволица от убийства. Тук си взаимодействат два различни свята - героическия свят на древна светлина и потайния свят на кинжал и отрова. Микена, също като Епидаврос, се къпе в светлина. Но Епидаврос е широко отворен, открит, посветил се изцяло на духа. А Микена е свита и сбръчкана, подобно на току-що завързан пъп, тя е погребала славата си дълбоко в земните недра, където прилепите и гущерите се хранят от нея, злорадствайки. Епидаврос е купа, от която можеш да отпиеш от чистия дух: там са синевата на небето, звездите и хвъркатите създания, които летят между тях, сипейки щедро песен и мелодия. Микена, след като свърнеш зад последния завой, изведнъж се привежда, готова за застрашителен скок, свиреп, дързък и непредвидим. Микена се е снишила, свила се е на кълбо, тя тръпне от мускулни спазми подобно на борец. Дори и светлината, която пада върху нея с безмилостна чистота бива засмукана, разпръсната, разкъсана, посивява. Никога не са съществували два свята, толкова близки един до друг и все пак толкова противодействащи си. Тук е Гринуич по отношение на всичко, което има връзка с човешката душа. Стига да се помръднеш само дори и на косъм и вече си в един съвършено различен свят. Това е онзи огромен, излъчващ светлина цирей, който крие в себе си ужас, онзи висок склон, от който човекът, веднъж достигнал до зенита си, се е подхлъзнал и е пропаднал в бездънната яма.

Все още беше ранно утро, когато преминахме през лъвската порта. Наоколо нямаше и следа от пазачи. Нямаше жива душа. Слънцето се издига и всичко става ясно различимо. И все пак продължаваме боязливо, внимателно, без да знаем от какво точно се страхуваме. Тук-таме зеят ями, които изглеждат злокобно гладки и хлъзгави. Вървим между огромните каменни плочи, които образуват едно кръгло заграждение. Научните ми познания са нула. Бих могъл да гледам тази камара скали единствено с очите на дивак. Удивен съм от миниатюрните размери на залите в двореца, на стаите за живеене над тях. Какви огромни стени за да предпазят една шепа хора! Нима всеки, който е живял тук е бил гигант? Какъв ли страховит мрак се е стоварил върху главите им в дните на нещастие, та да ги накара да се заровят дълбоко в земята, да скрият съкровищата си от светлината, да се избиват един друг в земните недра? Ние, от Новия Свят, с милионите си пустеещи акри и милионите гладни, мръсни, без подслон, ние, които дълбаем в земята, които работим, ядем, спим, обичаме, вървим, пътуваме, караме се, купуваме, продаваме и убиваме там под земята, по същия ли път сме поели? Аз съм родом от Ню Йорк, най-внушителния и най-празния град на света; сега аз стоя в Микена и се опитвам да разбера какво се е случило тук преди столетия. Чувствам се като хлебарка, която лази сред един мъртъв разкош. Трудно ми е да повярвам, че някъде далеч назад сред клонките и листата на огромното родословно дърво на живота, моите прародители са познавали това място, задавали са същите въпроси, падали са обратно безчувствени в пустошта, били са погълнати и без следа от мислене, с изключение на тези развалини, пръснатите из музеите находки, меч, арка, шлем, смъртна маска от ковано злато, надгробна могила, хералдически лъв, издълбан в камък, изящна кана за пиене. Стоя в средата на оградената от стени цитадела в тази ранна утрин и усещам докосването на хладния дъх, който се носи откъм обраслата с дървета сива планина, извисяваща се над нас. В ниското, откъм необятната Аргоска равнина се надига мъгла. Сега бих могъл да се намирам и в Пуебло, щата Колорадо, толкова съм откъснат от време и граници. Там долу, в тази димяща равнина, където автомотрисата пълзи като гъсеница, нима там преди е нямало вигвами? Мога ли да бъда сигурен, че там никога не е имало индианци? Всичко, свързано с Аргос, който сега проблясва в далечината, също както по романтичните илюстрации из учебниците, ми напомня за американските индианци. Трябва да съм луд, за да си го мисля, но поне съм достатъчно откровен да си призная, че е така. Аргос блещука сияен, една точица светлина, пръскаща златни стрели към синевата.

Аргос принадлежи на митовете и на басните: неговите герои никога не са имали тела. Но Микена, подобно на Тиринт, е изпълнена с призраците на праисторически хора и циклопи, отмити от потъващите планински хребети на Атлантида. В началото Микена е била тромава, бавна, ленива, мудна, мисленето е имало динозавърски измерения, войни са пламвали в канибалско удоволствие, влечугоподобни, рахитични, зашеметяващи и зашеметени. Микена е направила пълен оборот, от забрава до забрава. Чудовищата са се погълнали едно друго, като крокодили. Хората-носорози са проболи с роговете си хората-хипопотами. Стените са се сгромолясали върху тях, смазали са ги, сплескали са ги, превръщайки ги в праисторическа тиня. Кратка нощ. Проблясва ярка светкавица, помежду страховитите хълмисти вериги изтрополява гръм. Орлите литват, равнината е прочистена, тревата пониква. (Това са приказките на едно момче от Бруклин. Няма и дума истина в тях, докато боговете не представят доказателствата.) Орлите, ястребите и лешоядите са посивели от алчност, също като изсъхналите и голи планински склонове. Въздухът гъмжи от крилати мършелови. Тишина - век след век тишина, през които земята облича нежно-зелена премяна. Мистичен народ, дошъл от никъде, се спуска към държавата Арголис. Мистичен, само защото хората са забравили как изглеждат боговете. Боговете се завръщат, в пълно снаряжение, човекоподобни, яздещи коне, те използват щитове и копия, шлифоват скъпоценни камъни, топят руда, изрязват пресни символи на война и любов по лъскавите остриета на кинжалите. Боговете крачат през огрените от слънцето поляни, в цял ръст, безстрашни, погледът им е плашещо отрит и искрен. Ражда се един свят на светлина. Човек поглежда на човека с други очи. Той благоговее, поразен от собствения си лъчист образ, който се отразява във всичко. И тъй нататък, век след век, погълнат подобно на сироп за кашлица, един стих, един хералдически стих, както Даръл би се изразил. Докато за по-низшите хора това е магия, посветените, друидите от Пелопонес, подготвят гробниците на боговете, скриват ги в нежния скут на хълмчетата и възвишенията. Един ден боговете ще си отидат също тъй мистериозно, както и са дошли, оставяйки след себе си човекоподобните си черупки, които заблуждават невярващите, бедните духом, боязливите души, които са превърнали земята в пещ, във фабрика.


Ако ви е харесал откъсът, можете да си закупите книгата от издателство "Колибри": http://www.colibri.bg/knigi/1110/henri-milyr-kolosyt-ot-marusi