Отклонения, лирически и прозаически
The Egg Яйцето
Andy Weir Анди Уиър

Ти се прибираше у дома, когато умря.

Стана катастрофа. Нищо впечатляващо, но въпреки това – фатално. След себе си остави жена и две деца. Смъртта беше безболезнена. Екипът на "Бърза помощ" направи всичко възможно, за да те спаси, но напразно. Тялото ти беше толкова увредено, че така стана по-добре, вярвай ми.

И тогава ме срещна.

- Какво... какво стана? - попита ти. - Къде съм?

- Ти умря - казах аз, без да го увъртам. Няма смисъл да се говори със заобикалки.

- Имаше един... камион, който поднесе...

- Аха – рекох аз.

- Аз... съм умрял?

- Аха. Ама не се безпокой. Всеки умира – казах аз.

Ти се огледа. Наоколо нямаше нищо. Само ти и аз.

- Какво е това място? – попита ти. – Това задгробният живот ли е?

- Горе-долу – рекох аз.

- Ти бог ли си? – попита ти.

- Аха – отвърнах аз. - Аз съм Бог.

- Децата ми... жена ми – каза ти.

- Какво за тях?

- С тях всичко ли ще е наред?

- Точно това искам да разбера – казах аз. – Ти тъкмо умря и главната ти грижа е за семейството ти. Това е добре.

Ти ме погледна заинтригуван. Не ти приличах на Бог. Приличах на обикновен мъж. Или може би на жена. Вероятно на някоя що-годе важна личност. По-скоро на средношколски учител, отколкото на всемогъщия.

- Не се безпокой – казах аз, - те ще са добре. Децата ти ще те запомнят перфектен във всяко едно отношение. Нямаха време да те намразят. Външно, жена ти ще плаче, но тайно ще се чувства облекчена. Честно казано, бракът ти се разпадаше. Ако това ще те утеши, тя ще се чувства много виновна, затова че се чувства облекчена.

- О – рече ти. - И сега какво следва? В рая ли отивам, или в ада, или...?

- Нито едното, нито другото – казах аз. Ще се преродиш.

- А-а! - рече ти. - Значи индусите са били прави.

- Всички религии са прави по свой собствен начин – казах аз. – Повърви с мен.

Ти ме следваше, докато вървяхме из празното пространство.

- Къде отиваме?

- Никъде конкретно – рекох аз. Просто е хубаво да вървим, докато си говорим.

- Е, какъв е смисълът, тогава? - попита ти. - Когато се преродя, ще започна всичко отначало, нали? Като бебе. И целият ми опит и всичко, което съм направил в този живот, просто няма да има значение.

- Не е така! - казах аз. – Вътре в себе си носиш цялото знание и опит от всичките си предишни животи. Просто сега не ги помниш.

Аз спрях да вървя и те улових за раменете.

- Душата ти е по-великолепна, красива и огромна, отколкото изобщо можеш да си представиш. Човешкият ти ум може да побере само малка част от това, което си. Все едно да потопиш пръст в чаша вода, за да видиш дали е топла, или студена. Слагаш една малка част от себе си в съда, а когато я извадиш, ти придобиваш целия неин опит.

През последните 48 години си бил човек, затова все още не си се разгърнал и не си почувствал останалата част от необятното си съзнание. Ако постоим тук достатъчно дълго, ще започнеш да си припомняш всичко. Но няма смисъл да го правиш между всеки живот.

- Че тогава колко пъти съм се прераждал?

- О, много. Много, много. В много различни животи – казах аз. Този път ще бъдеш китайска селянка през 540 г. от н.е.

- Чакай малко, какво? – смути се ти. – Пращаш ме назад във времето?

- Ами, технически погледнато, да. Времето, както ти го разбираш, съществува само в твоята вселена. Там, откъдето аз идвам, нещата са различни.

- А ти откъде идваш? – попита ти.

- Ама, разбира се – обясних аз – и аз идвам отнякъде. От някъде другаде. Има и други като мен. Знам, че ще искаш да научиш какво представлява това място, но, честно, няма да разбереш.

- О-о – рече ти, леко разочарован. – Но, чакай малко. Ако се прераждам на други места и в друго време, значи може да повлияя на себе си в някакъв момент.

- Разбира се. Случва се постоянно. Но тъй като всеки от животите съзнава само себе си, ти дори и не разбираш, че това се случва.

- Е, какъв е смисълът, тогава, от всичко това?

- Сериозно? – попитах аз. - Сериозно? Ти ме питаш какъв е смисълът на живота? Това не е ли малко стереотипно?

- Ами, въпросът си е напълно резонен – настоя ти.

Погледнах те в очите. – Смисълът на живота, причината да създам цялата тази вселена, е да можеш ти да съзрееш.

- Искаш да кажеш "човечеството"? Искаш ние да съзреем?

- Не, само ти. Създадох цялата тази вселена само заради теб. С всеки следващ живот ти порастваш и съзряваш, и ставаш по-голям и по-велик разсъдък.

- Само аз? Ами всички останали?

- Няма никой друг – рекох аз. В тази вселена сме само ти и аз.

Ти втренчи празен поглед в мен. - Ама всичките хора по земята...

- Всички те са ти. Различни твои прераждания.

- Чакай малко! Аз съм всички?!

- Е, сега вече схващаш – рекох аз и те потупах одобрително по рамото.

- Аз съм всяко човешко същество, живяло някога?

- И което някога ще живее, да.

- Аз съм Ейбрахам Линкълн?

- Също така и Джон Уилкс Буут - добавих аз.

- Аз съм Хитлер? – рече ти ужасен.

- И си милионите, които е избил.

- Аз съм Исус?

- И си всеки, който го е следвал.

Ти се умълча.

Всеки път, когато си измъчвал някого – рекох аз – ти си измъчвал себе си. Всяко добро дело, което си направил, си направил за себе си. Всеки миг на щастие или тъга, който някога е бил изживян от някое човешко същество, е бил – или ще бъде – изживян от теб.

Ти се умисли.

- Защо? – попита ме ти. – Защо ми е да правя всичко това?

- Защото един ден ще станеш като мен. Защото ти си такъв. Ти си един от нас. Ти си мое дете.

- Еха! – рече ти недоверчиво. – Искаш да кажеш, че съм бог?

- Не. Още не. Ти си зародиш. Все още растеш. След като изживееш всеки човешки живот, в цялото време, ще си пораснал достатъчно, за да можеш да се родиш.

- Значи цялата вселена – рече ти - е просто...

- Едно яйце – отвърнах аз. А сега е време да тръгваш към следващия си живот.

И те изпратих по пътя ти.


Source: ©2010 by Andy Weir

Translation: © 2013 by Stefan Stefanov