Песен за хляба


Piq4ka.jpg

Бих искал да запея
песен тъжна и протяжна,
песен за хляба сега.
За него – насъщния, вечния,
този, без който не можем,
този, за който живеем.
И сетне за него ний мрем.

Да запея, да, искам сега,
но май че трохата последна
в гърлото мое заседна –
да я глътна не смея – последна е тя.
Да я изплюя – не, не! чрез нея живея.

И затуй с глас пресипнал
aз песен не ще да запея.
Пък и кой ли таз песен ще чуе?
Нима те, които пасти ядат?
Не, те високо над хляба стоят!

Или пък тия, дето за него умират?
Не им се слуша песен на тях –
дай им комат и млъкни –
те си знаят!

А пък аз, с поетична нагласа,
с трохата, която в гърлото дращи,
за кого ли песен да пея?
Поетите други кат мене – те знаят...
Критиците пък – ех, тези нещастни души –
е, нека за тях тази песен изпея,
че те се хранят от чуждото слово...