В блатото
2001
Искам да напиша книга за лудостта.
Е, да, ама как?!
Мисля си, че е невъзможно. Защото няма достатъчно листи и мастило на този свят, които да могат да поберат в себе си цялата лудост.
А едва ли има и смисъл?
Защото нормалните, обикновените, масата, стадото едва ли ще я прочетат тези книга (а ако я прочетат дали ще я разберат?)
Лудите пък, като всеки образцов луд, ще се усмихнат небрежно, след като погледът им е пробягал по купчето редове, ще въздъхнат и ще забравят.
Просто защото един луд не се впечатлява от лудостта на друг.
Както и един поет никога няма истински да прочете стиховете на друг, колко и добри да са те.
Ето, аз например преди десетина минути прочетох един от стиховете на една моя приятелка; добър стих, имаше чувство, имаше тъга, имаше си там това, което трябва да има в един стих? ама някак си ми беше далечен, макар даже да знаех на кого е посветен?
Моите са по-добри! Да, точно така, моите стихове са по-добри!
Докато химикалът изписваше горните редове токът спря. Четиримата, които бяхме в стаята реагирахме по най-подходящия начин – замълчахме. Едва след минута може би гласовете ни започнаха да се допират пипнешком. Тъмнината взе сякаш да се разрежда – очите ми се пренастроиха към липсата на светлина – започнах да различавам неясни контури. Жабите оглушително изпълняваха своя концерт, а нотките на песента им се изливаха през полуотворения прозорец като водопад.
– На някой да му се крещи – попита момичето със стиховете, мълчало досега, вероятно мислейки си за мъжа, който беше отхвърлил грубо любовта ѝ, която тя му беше предложила преди ден или два.
– Да – обади се другото момиче.
– Хайде тогава: раз, два, три!
Силен писък, състоящ се от вариации на тема „а-а-а-а-а“ изпълни стаята.
Тишина. И жабешки вой, може би са болни. Или влюбени. По-скоро влюбени. Влюбени в акта на размножаване. Коя да е женска жаба ще свърши работа.
Жалко, че и при мен не е така.
Влюбен съм, ама толкова, че съм като отровен.
И само една жена ще свърши работа.
Пиша стихове и разкази за нея.
Даже и една голяма книга съм започнал да пиша, в която пак се разказва за нея.
Убеждавам себе си, че няма смисъл да се надявам да получа любовта ѝ. Защото тя не ще да ми я даде. Казва, че не може да ме обикне насила. Не че съм я карал, ама то обикновено така става – хората си мислят, че някой иска от тях нещо, което той в действителност не е поискал и всичко това е така заради страха и неумението на хората да разговарят помежду си.
И все пак се чудя откъде ли идва глупашкото убеждение и сляпа вяра, че тя ще е с мен през целия ми по-нататъшен живот. А пък между другото – вярата трябва да е сляпа, защото когато прогледнеш и си обясниш вярата, тя умира; а убеждението е глупашко, защото умните не са убедени, а знаят, а този вид знание е обяснение, а обяснението убива вярата, която пък сама по себе си представлява убеждението.
Сигурно е от няколкото различни предсказвания на бъдещето, на които аз съвсем естествено вярвам, защото да вярваш в подобни неща е една от отличителните черти на лудите.В стаята още е тъмно. Аз стоя на стола, държа малката тетрадка в ръка и се надявам, че светлото ще дойде, за да мога да продължа да пиша.
– Искам ток! Искам да пиша! – промърморих аз.
– Абе и аз искам да рисувам тапети, ама.... – обади се второто момиче. Тя не е слагала никаква храна в стомаха си вече пети ден, с изключение на една кифличка вчера. Водка и марихуана. Попитах я докога така.
– Може и да умра – отговори ми тя.
– Доста болезнено ще да е да умреш от глад – рекох аз, докато стомахът ми още протестираше, несмлял трите филии хляб с лютеница и двата резена козунак, които бях погълнал преди десетина минути.
Та, за тапетите – тя държеше в ръка малка тетрадка, единият от листите ѝ беше изпълнен със сетни точици, голяма част от тях свързани помежду си със сложна паяжинообразна плетеница от прави линии. Химикалът се плъзгаше бавно, придвижвайки се към следващата точица.
– И тая вечер ще остана без още един тапет, кога ще успея да ги свърша? – гласът ѝ отекна в тъмната стая.
Иззвъня мобифон. Глупава мелодийка. Момичето със стиховете успя да открие машинката изпод куп дрехи:
– Да, да, да, аха, а-а-а! Ти ли си бе, П.!
Разказа му накратко как онзи, на когото била оставила бележка, ѝ бил казал, че ще е по-добре ако той ѝ я върне, за да може тя да я даде на някой, който щял да я разбере. Бележката с любовното обяснение.
– Чао! Ще се видим... поздрави... хайде...
Тя излезе с някакво момче, което я чакаше в тъмния коридор, който беше по-тъмен дори и от стаята. Аз, другото момиче и третото момиче, което не беше казало нищо до сега, останахме.
Изминаха пет минути. Силен бръмчащ звук стресна и трима ни. Телевизорът се включи, боботейки. Стаята се изпълни със светлина. Аз взех листа, на който бях започнал да пиша и си тръгнах. Стаята, в която бях пренесъл предната вечер завивките и част от нещата си миришеше. Гадно. Въпреки огромното количество дезодорант, което бях изпръскал вътре, миризмата на мухъл и нещо друго си оставаше. Полежах в леглото няколко минути, нахлупил слушалките на уокмена си, като се опитвах да не обръщам внимание на миризмата, взривяваща ноздрите ми.
Скочих изнервен. Светнах лампата. Събрах си завивките и дрехите. В една чанта натъпках всички книги, пастата и четката си за зъби, кутийката с кафето, кутийката със захарта, джезвето и се пренесох обратно в моята си стая, която се намираше два етажа по-надолу. Подредих нещата си както си бяха, кръстосах крака върху леглото си, хванал оранжевия химикал и започнах да пиша.
Мислех си за жената, която тъй ми се искаше да е моята жаба, докато аз безгласно пея моите любовни призиви. Бях страшно изморен.
Предната вечер се бях чукал с нея, а после, докато тя спеше, сгушила се до мен, прегърнала ме, аз зяпах през малкото прозорче на таванската ѝ стаичка, борейки се със безсънието. На сутринта, след като я събудих с целувки ние пак се чукахме. След това в продължение на няколко часа се мотахме из центъра на града заедно с още две нейни приятелки. Бях страшно изморен.
Химикалът вече достига края на втория лист. Привършвам. Не мога да изтикам от съзнанието си думите ѝ тази сутрин:
Значи ти си кандидат мъжа, който ще ме оправи?
Бях повдигнал любопитно вежди.
Тя не ме обича. Защо?! Докога?! И защо тогава е с мен?
Квак! Имам бели косми в брадата си! Квак!