Тинтърн Аби

Уилям Уърдсуърт

wordsworth.jpg

Стихове,
написани на няколко мили от Тинтърн Аби
при повторното посещение на бреговете на река Уай
по време на едно пътуване. 13 юли 1798 г.

Години пет изминаха; и пет лета, последвани
от дълги зими пет! И чувам аз отново
водите, що спускат се от изворите си планински
със шепот тих. – Отново аз съзирам
Скалите стръмни и великолепни,
що в дивата самотна гледка раждат мисли
за самота, от нея по-дълбока;
И свързват те пейзажа с тишината на небето.
Дойде денят, във който аз отново ще отдъхна,
тук, под чинарите мрачни, и ще видя
късчетата обработена земя, овощните дръвчета,
които в тоз сезон, с незрелите си плодове
облечени са във зелено и губят се
в горички и шубраци. Отново виждам
Плетовете живи, не, не плетове, по-скоро
групички дървета подивели: овчарски ферми,
зелени досами вратата; кълба от дим,
издигащи се тихо сред гората!
С несигурна следа, така изглежда,
От скитници, живеещи в бездомните гори,
или за пещерата на Отшелник, гдето
седи Отшелникът самотен край своя огън.

               Тез прекрасни форми,
макар отсъствието дълго, за мен не са били
каквото е пейзажът за окото на слепеца:
но често, във самотни стаи и сред врявата
на градове по-малки и големи, на тях дължал съм
в часовете морни чувства драги,
усетени в кръвта и във сърцето;
проникващи дори в съзнанието мое,
възвръщащи покоя: – и чувства също
на удоволствие неспомнено: такива може би,
що нямат влияние ни леко, нито мимолетно
Върху оназ' частица най-добра в живота на човека праведен,
И неговите дребни, безименни и незапомнени деяния
на милост и любов. Освен това, тъй мисля,
на тях дължа и друг един аз дар,
със същност по-възвишена; това благословено чувство,
в което на мистерията бремето,
и голямото, измарящо тегло
на целий свят неразбираем
се смалява: – това благословено, ведро чувство,
в което нашите любови нежно водят ни напред –
дорде, кога дъхът на таз телесна клетка,
дори движението на човешката ни кръв
почти се спре, когато ние ще заспим
като тела и се превърнем във живеещи души:
дорде, с око смирено пред силата
на хармонията и силата дълбока на радостта
ний не прозрем живота на нещата.

               Ако това
е просто вяра безнадеждна, дори тогава, о! колко често
във мрак и многото страни
на дни безрадостни; когато капризна суета
безсмислена и треската световна
надвиснат над сърцето ми туптящо –
колко често, духом, към теб съм се обръщал,
О, горски Уай! Ти, скитащ из горите,
колко често към тебе моят дух се е обръщал!

И днес, с искрица мисъл тлееща
и много слава бледа и неясна
и нещо като тъжен смут,
картината се пак във мисълта завръща:
докато тук стоя, не просто осъзнаващ
радостта сегашна, но и със мисли радостни,
че в този миг за бъдещи години
живот и хляб ще има. Затуй се осмелявам аз да вярвам,
макар различен, несъмнено, от този, който бях,
когато първом сред тези хълмове дойдох.

               Когато също кат сърна
преброждах планините и потоците самотни,
където природата господства: приличащ по на някой,
който бяга от свойте страхове, отколкото на някой,
що дирил е това, което люби. Защото природата тогава
(радостите груби на момчешките ми дни
и техните дела безгрижни, животински са отминали)
за мене беше всичко. – Не мога да опиша
какъв тогава бях. В пороя звучен
като във страст се потопих: високите скали,
и планината, и горите мрачни и дълбоки
и формите и цветовете техни, за мен тогава те
съблазън бяха; и чувство, и любов,
що нямат нужда от очарование далечно,
рожба на ума, нито от увлечение,
присъщо на окото. – Тез времена са минало,
и всичките им радости болящи ги няма вече,
и всичките замаяни възторзи. За тях аз не тъжа,
нито скърбя, нито мърморя; дойдоха други
дарове, за загуба подобна, вярвам,
отплата пребогата. Защото се научих
природата да виждам не както в дните
на младостта безгрижна; да чувам често
мелодията тъжна и спокойна на света човешки,
ни тъжна тя е, нито нежна, макар достатъчно могъща
да те пречисти и смири. Усетих също тъй
и съществуване, което смущава те с радостта
на мисли възвишени; усещане величествено
за нещо много по-проникновено,
чийто дом е в светлината на залязващи слънца,
и в океана гладък и във въздуха, що жив е,
и в небесата сини, и в човешкий ум:
движение и дух, що властва
над всички мислещи неща, и образите всички.
               На всички мисли,
и има го във всичките неща. Затуй все още съм
аз влюбен във полята и в горите,
и в планините; и във всичко, що съзираме
от таз земя зелена; от целий свят могъщ
с очи и слух – туй дето те наполвина създават
и наполвина разбират; доволен да открия
в природата и във езика на чувствата
на мислите си съкровени пристан, дойка,
учител, пазител на сърцето и душата,
На цялото ми същество духовно.

               Но пък дори
на туй аз да не бях научен, не бих аз позволил
на радостта във мене да угасне:
Защото ти си с мен на тези брегове
На таз река прекрасна; Приятелко ти моя, скъпа,
Приятелко ти скъпа, скъпа; и в твоя глас аз чувам
на моето сърце предишните слова и виждам
радостите минали във трепкащия блясък
на твоя поглед смаян. О! за кратко
желая да съзра във теб това, което в миналото бях,
о, Сестро моя, скъпа! И таз молитва аз изричам,
знаещ, че никога не е Природата предала
сърцето, което я обича; това е нейно право –
през всичките години на нашия живот да ни отвежда
от радост в радост: защото тъй може да покаже тя
на разума, що в нас е, тъй да впечатли,
със спокойствие и красота, и тъй да ни подхрани
със мисли възвишени, че нито зли езици
и решения прибързани, нито насмешките на хора самовлюбени,
нито пък поздрави безчувствени, нито пък всички
онези разговори сиви от ежедневния живот
над нас ще нявга надделеят или смутят
във нас щастливата ни вяра, че всичко, що съзираме,
благословено е. Затуй Луната нека
блести над теб в разходките ти в самота;
и нека мъгливите планински ветрове на воля
духат срещу теб: и, след години,
когато тез възторзи бурни вече са узрели,
в една по-трезва радост; когато твоят разум
приют ще е за красотата цяла,
да бъдат спомените твои дом
на всички сладки мелодии и песни;
               о! тогава
ако ли самота или пък страх, или пък болка и тъга
за теб били са отредени, с какви ли мисли лековити
на нежна радост ти мене ще запомниш
и тези проповеди мои! Или пък, може би,
ако съм там, където, да чувам не ще мога
твоя глас, нито да виждам в твоите очи, аз
блясъка на миналите дни – дали ти ще забравиш,
как на брега на тоз поток великолепен,
стоели сме двамина; и туй, че аз, до днес
природата боготворящ, дошъл съм тук
неуморен: по-скоро нека кажа
със любов гореща – о! със пламък по-горещ
от святата любов. Дали ще ти забравиш,
че след скиталчество, години много
на отсъствие, горите стръмни и високите скали,
зелените поля, за мен са те били
тъй скъпи, зарад' самите тях и зарад' теб!


Превод: 20.12.2000 г.