Вестник "Дейли Телеграф"

Уолтър Милър

daily_telegraph.jpg

Когато се натъкнах на Пикси на Брикстънското шосе, той изглеждаше разтревожен. Странно, защото по принцип Пикси беше млад и спокоен човек, който прекарваше по-голямата част от времето си, като свиреше със задоволство на флейта пред телевизора. Единствения път, когато го бях видял обезпокоен, беше когато от взаимоспогамателното дружество му бяха изтърсили, че трябва да се яви на повторно интервю, и то в същата сутрин, в която той се женеше за някакво момиче, за да може тя да получи гражданство. Беше влетял в офиса, като вече закъсняваше с половин час, и бе извикал:

– Може ли някой тук да ми направи едно пробно интервю за работа?

Като изключим това, животът му сякаш вървеше гладко и спокойно.

– Изглеждаш ми разтревожен. Пак ли някое интервю?

Пикси поклати глава отчаяно и червените му плитки, обикновено жизнерадостна гледка, провиснаха безжизнени около лицето му.

– Я ми разкажи – казах аз.

Пикси се огледа скришом. Никой не ни обръщаше внимание, но той все пак се наведе над ухото ми и прошепна:

– Трябва да си купя един брой на "Дейли Телеграф".

– На "Дейли Телеграф"! – провикнах се шокиран.

Пикси затисна устата ми с ръка, изцъклен от ужас.

– Тихо, бе! – просъска той ядосано. – Да не искаш да ни линчуват!

– А бе, Пикси, не мога да те разбера. Досега съм те смятал за безупречен, макар и мързелив член на обществото, а ти сега ми казваш, че имаш намерение да си купиш "Дейли Телеграф"?

Нещо у него започна да ме дразни.

– Сам си си виновен, Пикси. От толкова много телевизия през деня ти се е вкиснал мозъкът. Първо почваш да си мислиш, че наистина има нещо сбъркано в тая държава, а после, докато се усетиш, почваш да си купуваш консервативни вестници и да навиваш хората да подкрепят частното здравеопазване. От колко време си така?

– Нищо ми няма – отговори Пикси раздразнено. – Никога досега не съм си го купувал. Единственият ми контакт досега с "Дейли Телеграф" беше, когато един грамаден провинциалист ме прасна по главата с неделното издание, докато пийвах в една кръчма. Доста ме заболя.

– Е, защо тогава ще започваш да го правиш сега? Зарежи я тая работа. Нищо добро няма да излезе от това. Ела, ще те черпя една бира.

Пикси, докато мислеше над бирата, поклати глава тъжно:

– Не разбираш. Tрябва да си купя един "Дейли Телеграф". Влюбен съм.

Тук не схванах връзката. Вярно, че любовта има странни проявления, ама чак пък толкова. После цялата тази история ми стана ясна. Пикси се беше влюбил в Памела, американката, за която се беше оженил, за да може тя да вземе гражданство. Всъщност, не се изненадах особено много, защото си спомних, че не се бе оженил заради пари.

– Макар да си беше брак по сметка, аз винаги съм я харесвал. Мислех си, че може би иска да остане в Англия, за да бъде с мен, но пък после тя започна да се занимава с групата си. После започна да свири по цял ден и аз осъзнах, че тя е искала да остане само заради групата си. Затова и връзката ни се разпадна. Не съм я виждал от векове. Записвали някакъв албум.

– Пикси, това какво общо има с настоящия ни проблем с "Дейли Телеграф"?

– Всичко общо. Вчера Памела ми звънна и ми каза, че съм ѝ липсвал и че щяла да ми дойде на гости. Побърках се от кеф. Всичко щеше да е супер, ако…

Тук Пикси се хвана за главата с ръце – нещо, което не можеш да видиш много често.

Тъй като са малка група, никой не е обърнал внимание на албума им. Имали едно-единствено представяне.

– Във вестник "Дейли Телефграф"? Как така?

– Бащата на братовчеда на гаджето на сестрата на барабанистката работи там като портиер.

– Аха.

– Какво да правя? – проплака горкият ми приятел. – Обещах ѝ, че ще ѝ го купя, ама не мога да вляза в някой РЕП в Брикстън и открито да си купя "Дейли Телефграф". Ако някой ме види, с мен е свършено.

– Може пък никой да не те види.

Пикси изсумтя:

– Хъ! Никой да не ме види! Днес! Когато тъкмо е приключил митингтът срещу затварянето на центъра за алтернативни изкуства? Преди пет минути, побъркан от нерви, се опитах да го направя и девет членки на Дружеството за публикации на феминистките минаха покрай мен. Можеш ли да си представиш какво щеше да стане, ако ме бяха спипали? На парчета щяха да ме разкъсат. Брикстън е пълен с хора, които биха възразили остро срещу подобна покупка и всички тези хора в момента са на улицата. Не можеш да мръднеш от радикални феминистки, радикални гейове, радикални лесбийки, работници-социалисти, синове на Нубия, ислямски националисти, анархисти, живеещи в държавни жилища, борци за правата на пътуващите. Даже и инвалидите са наизлезли, пък винаги ме е било страх от оная грамадна лелка в инвалидната количка. Отчаян съм!

Млъкна за момент, после ме погледна лукаво:

– Какво ще кажеш ти да го купиш?

– Ти луд ли си? И аз ги познавам тези хора.

Той улови ръката ми:

– Моля те! Направи тази дреболия за своя приятел!

Поклатих глава твърдо, отказвайки да се поддам на подобно морално изнудване. Плитките на Пикси пак увиснаха отчаяно.

– Какво ще си помисли тя за мен, като разбере, че и един вестник, в който го има единственото им представяне, не мога да купя? Ще ме намрази!

Напънах се в търсене на изход.

– Кажи ѝ, че са свършили.

– Не става. Ще разбере, че лъжа!

– Отиди в библиотеката и копирай представянето!

Пикси се шашна:

– Т’ва е още по-зле! Няма начин да не ме забележат. Пък и това си е Ламбет. В библиотеката няма да имат "Дейли Телеграф".

Сега вече ситуацията стана сериозна. Скоро РЕП-овете щяха да затворят. Още малко отлагане и Пикси щеше да трябва да застане пред Памела с празни ръце, изобличен за вечни времена като слабохарактерен и скапан любовник.

– Ами, да, Пикси! Грешката ти е, че се опитваш да си купиш вестника в Брикстън. Това задължително ще предизвика проблеми. Просто се качи на някой автобус, отиди до някоя неутрална част, влез, без да се притесняваш, извади парите и готово, няма проблеми.

– Коя неутрална част? – отвърна Пикси. – Имам приятели из цял Лондон. Където и да отида, все някой ще ме види.

– Не и ако отидеш достатъчно надалече. В Ричмънд например. Там ще си в безопасност. Ще ти дам пари за билет!

За миг се обнадежди, но тъкмо тогава часовникът на градската кула удари шест.

– Магазините ще затворят, преди да стигна!

– Може да има денонощен РЕП.

Пикси сбърчи вежди:

– Очакваш да хукна из Ричмънд на сляпо и да се надявам да има денонощен РЕП? Ще бъда късметлия, ако се върна до седмица. Забрави. Няма смисъл. Разгромен съм. Просто ще си понеса последствията.

Тук вече Пикси успя да зарови лице в шепите си.

При тази гледка почти се изкуших да го купя вместо него, но се отказах, когато през ума ми мина видът на тълпа бойно настроени живущи в държавни апартаменти, които ме преследват по улицата с лостове.

– Ами, Пикси, какво ще кажеш да отидеш в кръчмата, да изгълташ колкото можеш да си позволиш, за кураж, и после направо към РЕП-а? Аз ще се оглеждам, докато ти си вътре. Рисковано е, ама ако го направим достатъчно бързо, може и да ни се размине.

Планът си беше отчаян, но и приятелят ми беше отчаян.

Влязохме в една кръчма и си купихме колкото пиене можахме.

– Окей – казах аз, докато привършвах последната халба. Да го направим.

– Давай, давай, давай! – викнах окуражително и го бутнах през вратата. Въпреки алкохола бях изнервен. Ако ни хванеха в крачка, щеше да ми се наложи веднага да емигрирам в Австралия.

Известно време нищо не се случи. Изведнъж Пикси изхвърча от магазина, следван плътно от собственика.

Осъзнах какво се беше случило и изохках. В плана ни имаше сериозен пропуск. Бяхме изхарчили всичките си пари в кръчмата. Пикси, с ръце върху заветния вестник, изведнъж открил, че бърка в джобовете си, но не може да извади това, което е нужно. Лоша ситуация, в най-неподходящото време, влошена още повече от страховитите обстоятелства. Естествено че ще направи единственото възможно нещо, което беше да сграбчи вестника и да побегне.

В далечината видях как Пикси, несвикнал на физически усилия, се уморяваше бързо, докато продавачът поддържаше добра скорост. Пикси хвърли отчаян поглед през рамо и ми се стори, че тъкмо е бил на ръба на фаталната крачка в посока на преминаващ автобус № 159, преди нещата да се влошат съвсем. В най-неподходящото време иззад ъгъла се появиха двама полицаи и Пикси се блъсна право в тях.

Когато пристигнах, полицаите, не особено доволни, че ги е връхлетял някакъв наглец, вече се оправяха ядосани, а продавачът на висок глас твърдеше, че Пикси е крадец. Типично за Брикстън, за нула време се събра тълпа и за нещастие на Пикси в тази тълпа имаше много от хората, които той токова много искаше да избегне.

– Какво става тук? – настоя единият от полицаите.

Когато продавачът се развика, че Пикси е откраднал един "Дейли Телеграф" от магазина му, тълпата замълча, шокирана.

– Лъжа! – изпротестира Пикси бурно.

Продавачът пристъпи напред и измъкна нещо от якето на моя приятел. Триумфално размаха пред тълпата един "Дейли Телеграф".

– Натопили са ме! – изпищя Пикси. – Никога в живота си не съм виждал тоя вестник! Пробутали са ми го!

При вида на подобно полицейско издевателство, тълпата побесня. Вече бяха свикнали с различни видове набедяване, но да натопиш невинен с "Дейли Телеграф" преминаваше всякакви граници. Взе да се заформя бунт, чуха се сирени.

– Арестуваха Пикси по изфабрикувано обвинение в кражба на "Дейли Телеграф"! – извиках аз, докато го отвеждаха в една от пристигналите полицейски коли, и преди да го откарат, вече имаше доста голяма блъсканица и викове.

Ето защо, когато Пикси се озова в полицейска килия, трябва да призная, че планът ми нямаше зашеметяващ успех. Както обаче се случва обикновено, подобно пълно поражение бе последвано от едни изключително положителни резултати.

Когато се разчу, че Пикси е станал жертва на такова безсрамно полицейско набедяване, че е бил арестуван по политически причини насред Брикстън, популярността му нарастна значително сред всички и той вече спокойно можеше да влезе в някое анархистко кафе, с обеци на гордо повдигнатите си вежди, като привличаше погледи на възхищение от всички страни. И не само това: когато призна насаме на Памела, че в действителност е откраднал вестника в отчаянието си да не пропусне първото ѝ представяне, тя нямаше как да не му се възхити и връзката им оттогава е в разцвета си.